А мерзавецът си го бива! — прозря внезапно старецът. Та той постигна своето! Затова сега не Ларкиният съпруг, а таткото е принуден да плати откупа — по собствена инициатива! Как ви се струва? Изпипано! Чак толкоз да е хитър? Не, не може да бъде — той е глупак и нищожество. За съжаление…
Константиниди обичаше да се хвали, че е живял много на този свят и от простия си житейски опит знае за хората доста хубави неща, но отвратителното и мръсното са много повече.
Уви, такава си е заобикалящата действителност. И ако се погледне коренът, както е казал Кузма Прутков, дори пълен идиот ще разбере, че тази уникална посвоему колекция не е създадена само от ентусиазма на Георгий Георгиевич. Не е лишавал жена си и дъщеря си от последния къшей хляб. И той не е гладувал, не се е лишавал. Но не е действал и като бащата на Вадим. Той имаше голяма власт до петдесет и трета и бе истинско чудо, че не го „похарчиха“ заедно с цялата бериевска банда. Умря от естествена смърт. Ако беше жив сега — ехееей! Голям мъж беше, но за съжаление синчето не се е метнало на него… Къде е сега този Богданов? А Константиниди стои до картините си, с които се гордее не само той, но и държавата… когато е изгодно…
Старецът най-сетне мушна ръцете си в ръкавите на халата и се затътри из стаите на старото си московско жилище като човек, който за първи път в живота си влиза в морето — със страх, нямо възхищение и неописуем възторг. Очите му се плъзгаха по стените, отрупани с картини на световноизвестни живописци.
Да… Днес може с пълно право да си каже: равносметката на живота ми е успешна, нещо повече — тя е великолепна! И ако всичко продължи да се развива и занапред по плана, който старият Константиниди не само прецизно бе обмислил, но и осъществил наполовина, то… Мечтите се сбъдваха.
Платната висяха много нагъсто едно до друго в тежки рамки или без рамки. Сега най-скъпите за сърцето на колекционера картини не бяха вече тук. По-точно, тук бяха, но не на стената. Колекцията беше богата и обширна, затова никой не обръщаше особено внимание, ако на мястото на платно от прочут живописец бе окачено друго от по-малко прочут. Някои картини трябваше да се реставрират, Константиниди променяше и експозициите. Само много голям познавач можеше да забележи промените, но по правило такива не влизаха в дома му. Има всякаква слава, а Георгий Георгиевич не искаше славата, потребна на тълпата.
През живота си Константиниди бе видял много истински колекционери. Познаваше и мъките им, когато от смъртния си одър виждаха как безсъвестните им роднини разпиляват безумно всичко, събирано с години.
Някои от тези ценители на прекрасното биваха принуждавани в края на дните си да обикалят по разни министерски кабинети и други „културни“ учреждения. Те напразно уговаряха рушветчиите чиновници да спасят безценните колекции от разорение, от лоши хора, от нагли високопоставени мерзавци, готови да те смачкат като муха, но да завладеят не само колекцията, но и всяка скъпа дрънкулка. Както неведнъж е ставало — да си спомним поне незабравимата Зоя Фьодорова.
Той не разбираше защо трябва да те боли сърцето, като виждаш как се разграбва и разпилява плодът на твоя труд, в най-добрия случай из някакви закрити музейни фондове. Там съкровищницата става недостъпна не само за широката публика, но и за теб самия — довчерашния стопанин… Защо в тази страна човек трябва непрекъснато да прави жертви заради никому неизвестни цели?!
Но в Русия живеят и хора, за които може да се каже: този е „безкористен“. В определена степен според Константиниди. Но съдбите на братя Морозови или на Сергей Шчукин, да речем, изобщо не го привличаха. Тези хора дадоха изумителните си художествени съкровища на неблагодарната родина, а в замяна, както се очакваше, получиха пълна забрава и съдебни процеси от наследниците си, но държавата не възнамеряваше да губи тези процеси.
Веднъж от празно любопитство, но и за да докаже собствената си гледна точка по въпроса, Георгий Георгиевич прелисти няколко енциклопедични речника и два огромни тома от Голямата съвет ска енциклопедия. И какво мислите? В тях не се бе намерило място нито за паметта на Сергей Иванович Шчукин, нито за Дмитрий и Иван Морозови. Все пак намери няколко техни адаши — от Морозови единствено присъстваше Павлик, а вторият, и то Иван, беше първи секретар на партията в Коми! Георгий Георгиевич Константиниди не искаше такава съдба за себе си. Той смяташе, че има друга перспектива.