В най-краен случай може да завещае колекцията си като Филип Леман на същия този Метрополитън музей. Току-виж — дяволът си няма работа! — и колекцията на Георгий Константиниди бъде подредена в отделен павилион като на най-известния американски банкер. Платната на френските импресионисти и руските авангардисти от началото на века заслужават подобна участ!
Но в душата му вечно спореха две страсти: на колекционера и търговеца. Изглежда, си казваха думата корените му — някога предците му бяха избродили цялото Средиземноморие, за да търсят късмета си в търговията.
Святото отношение към изкуството не му пречеше да разбира истинската материална ценност на живописните и графични творби. Той купуваше с наслада онова, което намираше за необходимо за себе си, но с не по-малко удоволствие продаваше на хора, които като него се отнасяха сериозно към работата. Именно към работата, без всякакви лиги. И също имаше немалък успех.
Стараеше се да развие подобни чувства и у дъщеря си. Но май през целия си четирийсет и пет годишен живот неговата сластолюбива и похотлива кобилка Лара, да прости Господ, се грижеше само за едно — да удовлетвори собствената си плът. На кого се беше метнала? Георгий Георгиевич се чудеше, защото и той, и съпругата му не се отличаваха с нищо подобно и имаха нормален съпружески живот почти половин век… И той реши да предостави на дъщеря си друг живот, със съвсем други възможности, като смяташе, че най-сетне в нея могат да възникнат и други потребности. На практика всичко беше готово за това, но се появиха тези идиотски усложнения.
Константиниди не се страхуваше за живота на дъщеря си, с нейните войнствени качества похитителите й насилници бързо ще станат импотентни. Пък и едва ли инициативата ще е тяхна.
Друго бе неприятно: скъпоценното време си вървеше, а то не може да се купи с никакви пари.
Под специален таен капак, на дъното на сейфа с формата на обикновено двукрило писалище, старинна изработка, бе скрито това, което представляваше истинската равносметка на живота му. Там бяха всички необходими документи, в това число задграничните паспорти, кредитните карти от няколко най-големи европейски банки. В един от сейфовете със секретен шифър се пазеха платна, които според убеждението на стария колекционер не беше нужно да красят стените на апартамента му. Тук бе и една тънка папчица с десетина рисунки, които, образно казано, нямаха цена, макар да бяха доста солидно оценени. Но това беше съвсем друга история, някога ще я разкаже на дъщеря си. Когато напълно се уреди всичко. А може и да не я разкаже, защото е страшничка, макар и любопитна. Няма защо да плаши момичето по вечерно време… Да, за Георгий Георгиевич Дара винаги ще си остане момиченцето със златната главица и огромната люлякова панделка а ла Реноар.
8
Константиниди поглади с длан лакираната повърхност на писалището и наклони глава, сякаш се вслушваше в дишането на сейфа отвътре. При това стъкълцата на пенснето му, наподобяващи крилца на водно конче, застанали косо на носа му, хвърляха ярки слънчеви петна в ъгъла на стаята. Като дете Ларочка обичаше да хваща с ръчички тези зайчета…
Но всеки миг трябваше да звъннат похитителите. Значи е време да заеме позата на убит от мъка старец, но такъв, с когото не си струва да спориш, защото още е много силен и може много. Трябва да разузнае всичко, а после, както се изразява прелюбезната Александра Ивановна, всичко ще е въпрос на нейната милиционерска техника. Сега ще се разбере каква е ролята на Вадим в цялата тази гнусна комедия.
И все пак в този момент беше голямо изкушение да плюе на всичко и да бръкне в сейфа. Константиниди свали от врата си кръстчето със сребърното синджирче, защото това не беше обикновено ключе, а наистина вълшебно. Релефното кръстче, направено от най-здрав титан, невзрачно и беличко, което би съблазнило само глупак, служеше за отваряне на тайния капак. Но за него знаеха само трима: Георгий Георгиевич, Лариса и майсторът, който измисли ключалката. Не се знае кое възпря стареца, но той се вслушваше в нещо и точно тогава се раздаде телефонен звън. Георгий Георгиевич скри кръстчето с верижката в джоба на халата и тръгна към антрето, където по навик бе пренесъл телефона.
Глас с изразен арменски акцент (Константиниди различаваше основните три-четири подобни кавказки акцента) попита кой се обажда, макар да знаеше много добре. Старецът предполагаше, че може да го чува и Лариса: възможно е да е близо до телефона. Затова се стараеше да говори спокойно, да не я вълнува излишно. Арменецът се поинтересува дали е известно на уважаемия Георгий Георгиевич, че дъщеря му е отвлечена заради откуп. Известно ми е, отговори Константиниди, защото още вчера ми съобщи зет ми, тоест нейният законен съпруг. А днес рано-рано дотича, за да докаже пълната си несъстоятелност и нищожност, поради което няма да може да събере нужната сума. Само не уточни каква точно. Нима е толкова голяма, че един мъж е готов да остави в лапите на мошеници собствената си жена?