— О, мое мило момче, дори не си спомням как изглеждаше той. Не съм го виждала от двадесет години. Последното, което чух за него бе, че живеел като стар развратник с една седемнадесетгодишна проститутка в Париж.
Години наред Андрю бе правил опити да разбере майка си и да осмисли поведението й. Винаги обаче стигаше до едно и също, макар и много тъжно, заключение: че е празноглава, повърхностна, себична красавица, която привлича мъже със същия манталитет.
Той я покани на сватбата, въпреки че след това съжаляваше, от чувство за синовен дълг и поради убеждението, че всеки би трябвало да зачита своите родители. Изпрати покана и до последния известен адрес на баща си, но отговор нямаше и Андрю бе почти сигурен, че няма и да има. Приблизително на всеки три години той и баща му си разменяха поздравителни картички за Коледа. Нищо повече.
Андрю бе единственото дете от краткотрайния брак на родителите си, но вместо тях повече му се искаше да представи на Силия един друг член на семейството — неомъжената си леля, починала преди две години, при която бе прекарал почти цялото си детство. Тя не бе заможна, но някак успяваше, и то без помощта на родителите му, да изнамира пари за издръжка на Андрю в колежа и после в медицинския факултет. Той разбра цената на нейната жертвоготовност едва след смъртта й, когато в кантората на адвоката бе представена затрогващата сума на спестяванията й — няколкостотин долара.
При тези обстоятелства за Силия не бе трудно да се справи с майката на Андрю. Схванала положението без никакви предварителни обяснения, по време на сватбеното тържество тя бе много любезна, даже сърдечна, макар и без лицемерни възклицания, към позастарялата госпожа Джордан. После, когато Андрю споделяше съжалението си за странното поведение на майка си, Силия отвърна:
— Ние сключихме брак между двама ни, а не между семействата си, скъпи.
След миг добави:
— Вече аз съм твоето семейство и ще ти дам повече обич, отколкото си получил през целия си живот досега.
И тук на островния плаж, Андрю ясно разбираше, че това е истина.
— Иска ми се — продължи Силия, — ако си съгласен да остана на работа, колкото може по-дълго по време на първата ми бременност и след това да взема една година отпуск по майчинство. Сетне ще се върна на работа до втората ми бременност и тъй нататък.
— Съгласен съм, разбира се. Аз пък докато се радвам на обичта ти и се грижа да забременяваш, имам намерение да се отдавам малко на лекарска практика.
— Отдай се много и продължавай да бъдеш изискан и грижлив към пациентите си.
— Дано да е тъй — въздъхна доволно той и след няколко минути заспа.
През следващите дни те си разказваха всичко, което не бяха имали възможност да споделят.
Една сутрин по време на закуската, която редовно донасяше в бунгалото им Ремона, приветлива и мила тъмнокожа прислужница, Силия каза:
— Много ми харесва това място. Островът, хората, тишината. Доволна съм, Андрю, че го избра. Никога няма да го забравя.
— И аз съм доволен — отвърна той.
При подготовката на сватбеното пътешествие Андрю предложи отначало Хавай, но долови някаква неохота у Силия, затова веднага премина на другата идея, която за него бе на второ място.
След като пристигнаха на Бахамските острови, тя сподели:
— Не ти казах тогава, но отиването в Хавай би ме натъжило.
Когато му обясни причината, се запълни още едно бяло поле в картината на миналото.
На 7 декември 1941 година, когато Силия била на десет години и живеела с майка си във Филаделфия, баща й, Уилис де Грей, главен старшина във военноморските сили на САЩ, бил на бойния кораб „Аризона“ в Пърл Харбър. Същия ден по време на японската атака „Аризона“ бил потопен и хиляда сто и двама моряка на борда загинали. Повечето от тях намерили смъртта си, потъвайки с кораба и завинаги останали в прегръдките на морските дълбини. Един от тях бил Уилис де Грей.
— Да, спомням си го — отговори тя на въпроса на Андрю. — Естествено повечето време той бе далеч от къщи, в морето. Но щом си дойдеше, у нас ставаше винаги шумно и весело. Очаквахме го с нетърпение. Вълнуваше се дори малката ми сестра Джанет, макар че тя не си го спомня тъй добре.
— Що за човек беше? — полюбопитства Андрю.
Силия се позамисли, преди да отговори.
— Едър, гръмогласен, успяваше да разсмее хората, обичаше децата. Беше много силен, не само физически, но и по дух. Майка ми не е — навярно си забелязал. Даже когато пътуваше по моретата, той с писма й обясняваше какво да прави.