Посрещнала я много хладно. Госпожа Хоторн, наскоро прехвърлила тридесетте — седем години по-възрастна от Силия, — била умна жена със силен характер. Докато неканената гостенка обяснявала целта на посещението си, тя нервно отмятала назад дългата си смолисто-черна коса. Накрая Лилиан Хоторн отсякла:
— Това е абсурдно! Нямам нищо общо с работата на съпруга си. А освен това той ще побеснее, щом научи, че сте идвали у дома.
— Знам. Вероятно ще ми коства работата — казала Силия.
— Трябваше добре да премислите постъпката си.
— О, премислих я, госпожо Хоторн, но разчитах на вашите съвременни разбирания и на идеята за равноправие на жените. Смятам, че те не бива да бъдат наказвани заради пола си.
За момент изглеждало, че Лилиан ще избухне. Доста троснато тя казала на Силия:
— Не ви липсва дързост.
— Именно — отвърнала Силия. — Точно затова ще имам голям успех в търговията.
Госпожа Хоторн я изгледала и изведнъж прихнала да се смее.
— Господи! Сигурна съм, че го заслужавате! — възкликнала тя.
И миг по-късно добавила:
— Тъкмо се канех да правя кафе. Госпожице де Грей, елате в кухнята, там ще поговорим.
Тъй започнало едно дългогодишно приятелство.
— Въпреки всичко Сам трябваше да бъде убеждаван-продължи Силия. — Той разговаря с мен и предполагам, че ме е харесал, а Лилиан продължи да го обработва. После той трябваше да получи съгласието на своите началници. В края на краищата постигнах целта си.
Тя погледна надолу — проникналата в лодката вода вече стигаше до глезените им.
— Андрю, нали ти казах! Това нещо наистина потъва!
Двамата скочиха със смях във водата и заплуваха към брега, дърпайки разнебитената лодка.
— Щом започнах работа като търговски пътник, разбрах, че трябва да работя не наравно с мъжете, а по-добре — сподели тя с Андрю на вечеря.
Той се усмихна:
— Спомням си, че съвсем наскоро ти беше по-добра не само от мъжете, но и от седящия срещу теб лекар.
Силия се усмихна лъчезарно, махна си очилата и протегна ръка през масата, за да докосне неговата.
— Тогава имах късмет и то не само с лотромицина.
— Защо толкова често си сваляш очилата? — запита Андрю.
— Късогледа съм, не мога без тях. Но знам, че изглеждам по-добре без очила. Затова.
— Винаги изглеждаш добре — отговори той. — Но ако очилата те притесняват, трябва да помислиш за контактни лещи. Вече много хора започнаха да ги използват.
— Ще се заема с тях, като се върнем — реши Силия. — Още препоръки на тази тема? Други промени във външния ми вид?
— Обичам те такава, каквато си.
До ресторанта те бяха вървели ръка за ръка повече от километър по едно виещо се, неравно, почти безлюдно шосе. Бе настъпила топла вечер. Чуваше се само жуженето на мушиците и шумът от разбиващи се в крайбрежния риф морски вълни. Бяха седнали в малко, грубовато обзаведено ресторантче — „Травълърс рест“ и вечеряха с местния специалитет — пържена гарупа, грах и ориз.
Макар и да не бе попаднал в туристическия справочник „Мишелин“, „Травълърс рест“ предлагаше вкусна храна за гладните — жилавия и съсухрен собственик, бахамецът Клиофас Мос, сам ловеше и приготовляваше рибата в един очукан тиган, на огън от дърва. Той бе настанил Силия и Андрю на маса с изглед към морето, на която гореше свещ, затъкната в бирена бутилка. Точно пред тях, току пред очите им, между перестите облаци надзърташе голяма, почти пълна луна.
— Сигурно в Ню Джързи е студено и вали дъжд-предположи Силия.
— Скоро пак ще бъдем там. Сега ми разкажи още нещо за твоята дейност в търговията с лекарства — помоли Андрю.
Първото й назначение като търговски пътник било в Небраска, обясни Силия, където дотогава „Фелдинг-Рот“ нямала свой представител.
— От една страна, бе добре за мен. Ясно съзнавах в какво положение съм, понеже започвах от нула. Не бе създадена никаква организация, липсваше елементарна информация, нямаше кой да ме упъти при кого и къде да отида.
— Дали твоят приятел Сам не го е направил нарочно-нещо като първо изпитание?
— Може би. Не съм го питала.
Вместо да си задава разни въпроси, Силия се захванала за работа. Наела си малък апартамент в Омаха и от тази своя изходна база обикаляла из целия щат, град по град. Навсякъде откъсвала от телефонните указатели жълтите страници на раздела „лекари“, после разнасяла данните на картони и започвала да се обажда. От общо хиляда и петстотин лекари в нейния район, тя избрала телефоните на двеста, които според нея издавали най-много рецепти.
— Не се ли чувстваше самотна толкова далеч от родния дом? — запита Андрю.