— Не използваш ли наименованията на ЮПАК в лабораторията? — запита Ивон.
— Много рядко. Нито можем да ги запомним, нито са пригодени за практическа работа. Няма значение, сега ще те изпитам за старите и за новите.
— Хайде!
Той прочете наименованията на двайсет химически съединения. За едни избираше старите, а за други — новите. Всеки път Ивон казваше успоредния равнозначен термин без грешка.
Мартин поклати глава и затвори книгата.
— Продължавам да се учудвам на паметта ти. И на мен ми се иска да имам такава.
— Заради моята памет ли не ми даваш да вземам пептид 7?
— Отчасти. Не искам да се подлагаш на рискове.
Преди месец той бе окачил обява в института: Търсят се доброволци.
Текстът съдържаше молба до служители, които биха желали да им се инжектира пептид 7 за първата серия Изпитания върху здрави хора, да напишат имената си. Целите и възможните рискове бяха обяснени много подробно. Преди да окачи съобщението, Мартин се записа пръв.
Веднага след него се записа Рао Састри. След няколко дни имаше още четиринайсет имена. Между тях фигурираше и Ивон.
От този списък директорът на института избра общо десет доброволци без нея. Над другия ден тя го запита защо не я включва.
— Може би по-късно. Засега не — отклони я той.
Целта на тези първи изпитания върху хора бе не да се установи положителното действие на пептид 7, а да се изясни има ли вредни странични явления. В един телефонен разговор Мартин обясни на Силия:
— В Англия можем да правим подобни изпитания по наше усмотрение, за разлика от САЩ, където се изисква одобрение от УХЛ.
Двайсетдневното наблюдение на доброволците, които продължаваха да получават ежедневни дози от пептид 7, не отчиташе никакви видими неблагоприятни явления. Мартин беше много доволен, макар че предстояха още изпитания върху хора.
Ивон въздъхна:
— Мечтая да почнат да ми инжектират пептид 7. Той е единствената ми надежда да се избавя от излишните килограми. А, знаеш ли, взела съм пушена херинга за утре.
— Ти си моят ангел! — възкликна Мартин, сияещ от удоволствие.
Пушената херинга бе любимото му ястие, особено в края на седмицата, когато разполагаше с достатъчно време, за да може да й се наслади.
— Утре отивам да видя мама — угрижен каза Мартин. — Татко днес ме предупреди, че според лекарите не й остават много дни.
При нея болестта на Алцхаймер се развиваше бавно, но безмилостно. Преди няколко месеца Мартин я бе преместил в един дом за болни, където душата й безпаметна се носеше на вълните на времето към бездната на смъртта. Баща му продължаваше да живее в малкия, но приятен апартамент, който Мартин бе наел за родителите си скоро след като го назначиха във „Фелдинг-Рот“
— Много ми е жал за нея — каза Ивон и съчувствено докосна ръката му. — И аз искам да дойда, ако не те дразни това, че ще уча в колата.
Решиха да тръгнат веднага след закуска. Той трябваше пътьом да се отбие в кабинета си.
На другата сутрин в института Мартин прегледа пощата, изчете един листинг, излязъл от компютъра предния ден, и отиде при Ивон, която се мотаеше във вивариума.
Бе спряла пред един кафез с няколко плъха и тъкмо възкликваше:
— Ах, похотлив стар дявол!
Мартин се засмя и запита:
— За кого става дума?
Тя се обърна и посочи кафеза:
— Тази тайфа са най-похотливите животинки, които съм виждала през живота си. Напоследък просто не могат да се наситят едни на други. Предпочитат секса пред яденето.
Плъхът, за който се отнасяше възклицанието на Ивон, продължаваше да се чифтосва с една охотно отдаваща му се женска, а в съседния кафез друга двойка плъхове се забавляваше по същия начин.
Директорът на института погледна картоните с написани на машина данни, закачени на всеки кафез. Двете групи плъхове получаваха най-новата, пречистена серия на пептид 7.
— Казваш, че напоследък са станали похотливи? Какво имаш предвид?
Ивон се поколеба, после изведнъж погледна Мартин:
— Предполагам… откакто им се поставят инжекции.
— Това не са млади плъхове, нали?
— Ако бяха хора, сигурно вече трябваше да са пенсионери.
— Навярно е съвпадение — засмя се той. А в себе си се замисли „Дали наистина е така?“
Сякаш отгатнала мисълта му, Ивон запита: