— Какво смяташ да правиш?
— Бих те помолил в понеделник да провериш темпото, с което се размножават инжектираните с пептид 7 плъхове. Интересува ме дали е на средното равнище, или над него.
— Няма нужда да чакам до понеделник. Мога да ти кажа още сега — далеч над нормалното. Макар че до този момент аз не свързвах…
— Недей да свързваш! — прекъсна я рязко той. — Предположенията могат да ни заведат в крива пътека. Просто ми изпрати числените данни, с които разполагаш.
— Добре — съгласи се безропотно тя.
— После оформи две нови групи от по-стари мъжки и женски плъхове. Нека двете групи да са отделени, но мъжките и женските във всяка група да могат да се чифтосват. На едната група ще се инжектира пептид 7, а на другата — няма. Искам да изследваш с компютър поведението на двете групи по отношение на чифтосването и да съпоставиш данните.
— Компютърът не ти казва колко пъти… — изхихика Ивон.
— Предполагам, че не. Но пък ще отчита броя на ражданията.
Тя кимна, но Мартин усети, че вниманието й е другаде.
— За какво мислиш? — запита той.
— Вчера, когато купувах пушената херинга, едно нещо ми направи много странно впечатление. Нали Мики Йейтс е един от твоите доброволци?
— Да.
Йейтс, един от лаборантите, бе най-възрастният доброволец за изпитанията на пептид 7. След станалия преди няколко години инцидент с гилотинирания плъх при посещението на Силия, той бе решил да промени поведението си и да помага на Мартин. Последният му принос бе доброволното участие в програмата за изпитанията на пептид 7 върху хора.
— На пазара срещнах жена му. Тя ми каза, че било много хубаво, дето службата на Мики го подмладява.
— Какво имаше предвид?
— И аз това я питах. Лицето й поруменя и тя ми се довери, че напоследък Мики се чувствал тъй „жизнен и енергичен“ — това бяха нейните думи, просто не й давал мира в леглото.
— Имаше предвид съвсем наскоро ли?
— Да, сигурна съм.
— Преди той не се ли е сещал за подобно нещо?
— Според нея — никак.
— Чудя се защо ти е разказвала тия работи.
— Ти не познаваш добре жените — усмихна се Ивон.
Мартин се позамисли и предложи:
— Хайде да се качваме в колата. Ще разговаряме на път за Кеймбридж.
Отначало слушаха новините по радиото — главно политически. Преди два месеца за пръв път в историята на Великобритания бе избрана жена за министър-председател. Маргарет Тачър и нейното правителство станаха източник на нови инициативи, които още от Втората световна война липсваха в живота на тази нация.
След осведомителния бюлетин Мартин изключи радиото и се върна на непосредствените си проблеми.
— Безпокоя се по повод на нашия сутрешен разговор. Не искам да се вдига много шум по този въпрос. Да не кажеш на някого за чифтосването на плъховете. И не споделяй за новото изследване. Макар че идеята не ми се нрави, налага се да действаме по следния начин — ще пазиш резултатите под ключ, докато ми ги предадеш. И повече никакви приказки за Мики Йейтс и жена му.
— Ще го направя, но не ми е ясно защо се безпокоиш?
— Защото разработихме, надявам се, ценно лекарство, което ще бъде важно средство в борбата против тежки заболявания. Но ако се разчуе, че е нещо като афродизиак, и освен това помага за отслабване — което в края на краищата може да се окаже добро или не дотам добро, е възможно да се случи най-лошото — да се дискредитира всичко, което сме направили, да излезе, че сме преоткрили змийската мас.
— Струва ми се разбирам и след тези обяснения повече няма да си отворя устата. Но ще бъде трудно да спрем другите да говорят.
— Точно от това се боя — мрачно отговори Мартин.
Те пристигнаха в Кеймбридж към единайсет часа. Мартин спря колата пред пансиона за болни, където бе постъпила майка му. Тя лежеше — така прекарваше по-голямата част от времето, а когато се налагаше да стане, я вдигаха. Не си спомняше нищо, дори най-обикновени неща, и както от доста години вече, не проблесна дори светлинка в очите й, когато при нея отиде Мартин.
Изправен пред нея заедно с Ивон, той разбираше, че старицата явно вехне от ден на ден. Тялото й бе съвсем слабо, лицето — изпито, косата — оредяла. Даже в ранните години на нейния залез, когато Силия бе посетила старата им къща в Кайт, все още имаше следи от хубостта й на младини. Сега обаче те бяха изчезнали напълно.
Сякаш болестта на Алцхаймер, която бе съсипала нейния мозък, сломяваше постепенно и тялото й.
— Мечтата ми е да открия нещо, което да предпази хората изцяло или поне частично от този бич. Естествено, ще минат години, докато разберем дали сме успели с нашия проект. И понеже главната ни цел е намиране лекарство против стареенето, не искам нищо друго да обезценява нашето откритие.