Андрю потъна в размисъл. Двамата продължаваха да се държат за ръка, докато Боингът стремително бучеше на запад високо над Атлантическия океан.
— Андрю, ти си ми незаменима опора — каза тя. — Винаги си до мен. И винаги си силен.
— Не говори смешни неща. Винаги съм считал теб за силната — възрази той.
— Има разни видове сила. На мен ми е необходима твоята.
Започна обичайното раздвижване на стюардесите преди сервирането на храната. Върху отворените сгъваеми масички се появяваха бели покривчици и сребърни прибори.
След малко госпожа Джордан каза:
— Аз ще се боря, каквото и да става!
— Нима не си се борила винаги?
Както обикновено тя обмисляше много внимателно.
— През следващите дни ще ангажирам адвокат. Трябва да е солиден, но сдържан. Прекалената показност няма да е от полза.
— Сега вече си отново ти! — стисна ръката й той.
Тя се обърна усмихната към него:
— Ще седиш ли до мен в съда?
— Всеки ден. Докато всичко приключи, пациентите ми могат да се погрижат самички за себе си.
— Ти никога няма да допуснеш подобно нещо, но ми се иска да си до мен.
— Има и други лекари на тоя свят. Ще подготвя всичко, както му е ред.
— Навярно с добър адвокат можем да направим чудеса — сподели тя.
Андрю гребна с ножа си от порцията хайвер, която току-що му поднесоха. Колкото и сложни да бяха проблемите, това удоволствие не биваше да се отминава.
— Защо не? — потвърди той, докато мажеше хайвер на препечената филийка хляб. — Ние двамата започнахме с чудо. После ти извърши и други чудеса. Никак не изключвам още едно! Този път само за теб.
— Наистина би било чудо!
— Ще бъде — мило я поправи той.
— Андрю затвори очи. От шампанското и от височината му се приспа. В унес той си спомни за първото чудо.
Бе много отдавна.
ПЪРВА ЧАСТ
1957–1963
1
Доктор Джордан каза тихо:
— Съпругата ви умира, Джон. Остават й само няколко часа.
От жал към изправения пред него слабичък младеж с бледо, изтерзано лице, облечен в сини работни дрехи, той добави:
— Да можех да ви кажа нещо друго. Но знам, че искате да научите истината.
Те разговаряха в болницата „Сейнт Бийд“ в Мористаун, Ню Джързи. Шумът на отиващия си ден — шумът на един малък град — едва-едва се промъкваше отвън и плахо нарушаваше мълчанието между двамата.
На слабата светлина в болничната стая Андрю забеляза, че адамовата ябълка на мъжа срещу него подскочи конвулсивно два пъти, преди той да се съвземе и да може да промълви.
— Просто не мога да повярвам. Ние току-що започнахме семейния си живот. Току-що сложихме началото. Нали знаете, имаме бебе.
— Да, знам.
— Толкова е…
— Жестоко?
Младежът кимна. Добър, скромен човек, отруден на вид. Джон Роу, двадесет и пет годишен — само четири години по-млад от доктор Джордан — понасяше удара с мъка, но това не бе чудно. Андрю искаше да го утеши някак. Макар че доста често бе срещал смъртта и лесно долавяше признаците на нейното приближаване, още не знаеше как да се държи с приятелите и близките на умиращия. Дали лекарят трябва да говори направо или да търси заобиколен начин? Въпрос, по който не се четяха лекции нито в медицинската академия, нито някъде другаде.
— Вирусите са коварни, макар че в повечето случаи не са толкова упорити както при Мери. Обикновено се повлияват от лечението — обясни Андрю.
— Нищичко ли няма? Някакво лекарство, което би могло…
Андрю поклати глава. Излишно бе да дава подробния отговор: „Още не е открито лекарство за остра кома при напреднала форма на инфекциозен хепатит.“ Безполезно беше и да казва, че е обсъждал случая със своя колега и партньор доктор Ноа Таунсенд, специалист с много по-голяма практика и главен лекар на болницата.
Само преди един час той бе казал на Андрю:
— Направил си всичко, което зависи от теб. Аз не бих могъл да сторя нищо повече.
И тогава Андрю реши да потърси Джон Роу във фабриката в близкия град Бунтон, където той бе застъпил на работа вечерна смяна.
По дяволите! Андрю стрелна с поглед високото метално легло и неподвижната фигура. В стаята нямаше друг, тъй като на вратата откъм коридора ярко се открояваше надпис „изолатор“. На статива до болната висеше банка, чието съдържание — декстроза, физиологичен разтвор и витамин В-комплекс се вливаше капка по капка през една игла във вената на предмишницата й. Навън се бе стъмнило. Валеше силен дъжд и от време на време се чуваше тътен на буря. Отвратителна нощ. Последна в живота на младата съпруга и майка, която само преди седмица бе здрава и жизнена. По дяволите! Жестоко, наистина.