— Тя е много добре информирана дама — тихо отговори той и се усмихна.
Ивон си знаеше, че после ще научи точно какво бе казала нейно величество.
Единствено бе разочарована, че не можа да види или да срещне уелския принц и принцесата. Предварително й бяха казали, че по всяка вероятност ще отсъстват от двореца, но тя все пак се надяваше. Сигурно някой ден щастието щеше да й се усмихне. Сега след като се омъжи за Мартин, всичко бе възможно.
Трудно й бе да свикне само с едно нещо, след като Мартин стана „сър“ — всички от Харлоу и Кеймбридж се обръщаха към нея с „милейди“, включително и главният портиер на „Луси Кавендиш“. Макар че тя го помоли да не прави така, той продължаваше да упорства. Ивон предполагаше, че с течение на времето ще се приспособи към тази и други промени в живота си. Най-сетне, пошегува се тя наум, съвсем скоро някой фермер ще се обади да търси лейди Пийт-Смит, ветеринарната лекарка, за да се погрижи за прасетата и кравите му.
Приемът в чест на сър Мартин и лейди Пийт-Смит, даден от Силия и Андрю в хотел „Дорчестър“ премина с голям успех. Започна в пет часа следобед и свърши рано вечерта. Дойдоха почти сто души гости, между които много хора от ръководния персонал на института в Харлоу. Там беше и Рао Састри. Той кавалерстваше на Лилиан — двамата явно се чувстваха много добре заедно. Силия на два пъти ги забеляза да приближават глави-признак, че водят сериозни разговори. Силия знаеше от Мартин, че Рао е свободен и изобщо не се е женил.
Ивон сияеше от радост и изглеждаше чудесно. Беше поотслабнала. Довери се на Силия, че Мартин най-после й разрешил да „взима“ пептид 7. Факторът против затлъстяване действаше и при нея безотказно, както при всички, които използваха препарата.
По време на приема Силия каза тихо на Мартин:
— Утре рано Андрю и аз заминаваме за Ню Джързи. Бих искала след приема за няколко минути да останем само четиримата.
Най-сетне честването свърши. В хубаво настроение гостите се сбогуваха и се разотидоха.
Вече бе тъмно, когато Силия, Андрю, Мартин и Ивон изминаха краткото разстояние от „Дорчестър“ до „Фортисевън парк“. Февруарската вечер бе студена, но ясна и свежа. Над града лягаше безоблачна нощ.
Четиримата седнаха да отдъхнат в приятната дневна на апартамента, който заемаше семейство Джордан.
— Мартин, ще говоря направо, понеже денят бе много напрегнат и всички сме малко уморени — започна Силия. — Както знаеш, „Фелдинг-Рот“ строи сграда за отдел по генно инженерство. Мястото се намира в Ню Джързи, недалеч от нашата бъдеща централна сграда в Мористаун. Вземаме всички мерки лабораториите да бъдат обзаведени тъй, че да радват окото на всеки генетик-изследовател.
— Подочух нещо такова — отговори Мартин. — Вече се коментира качеството на онова, което правите.
— С тези думи искам да насоча вниманието ти към една идея. Бихте ли дошли с Ивон да живеете в Съединените щати, ако ти поемеш ръководството на генетичните изследвания като вицепрезидент и като директор на новите лаборатории? Обещавам, че ще имаш пълна свобода да избереш каквато насока смяташ, че трябва да следваме в научния сектор.
След кратко мълчание Мартин каза:
— Предложението е чудесно, Силия, и аз съм искрено благодарен. Но отговорът ми е „не“.
— Не е необходимо да решаваш сега — настоя тя. — Не бързай, обмисли идеята, поговорете с Ивон.
— Боя се, че отговорът ми е категоричен — потвърди той. — И трябва да бъде такъв, защото имам да ти казвам и нещо друго. Щеше ми се да е в по-подходящ момент, но аз напускам „Фелдинг-Рот“.
Думите му бяха тежък удар за Силия.
— О, не! Това не може да бъде — не повярва тя и го погледна косо. — Да не би да постъпваш в друга фармацевтична компания? Или да си получил по-добро предложение? Защото ако е тъй…
Той поклати глава:
— Не бих постъпил така с теб. Поне нямаше да взема решение, преди двамата да го обсъдим. Всъщност аз се връщам при старата си любов.
— Иска да каже Кеймбридж, а не друга жена — поясни Ивон. — Ще живеем там. Неговото сърце е в университета.
Точно оттам го измъкнах още преди да го познаваш, си каза наум Силия.
Тя не бе подготвена за такава новина, но инстиктът й подсказваше, че няма да успее да разубеди Мартин и затова изобщо не направи опит. Кеймбридж го зовеше и той се стремеше към него като завръщащ се в гнездото си гълъб. Е, една слънчева неделя преди тринайсет години Силия бе завоювала победа срещу университета. Победа, ценна във всяко отношение. Колелото на времето обаче се бе превъртяло — сега идваше ред на Кеймбридж. Силия и „Фелдинг-Рот“ бяха загубили битката.