Докато прекосяваше залата, тя усещаше съчувствените погледи на малцина присъстващи, които още не бяха станали от местата си. Това й се стори странно след всичко, което бе казала, макар че сега нямаше никакво значение.
— Един момент, ако обичате!
Внезапно я стресна този, като че ли прогърмял от небитието глас по високоговорителя:
— Госпожо Джордан, бихте ли изчакали?
Силия се поколеба, но спря едва след като същият глас повтори:
— Почакайте, госпожо Джордан!
Тя се обърна и с изненада разбра, че говори Сам Хоторн. Застанал бе на подиума, наведен над микрофона. Другите участници също имаха изненадани физиономии.
Ъруин Грегсън възкликна:
— Сам… Какво дявол да го вземе…?
Сам прокара длан по блесналото под прожекторите си чело. Винаги правеше това несъзнателно в моменти на напрегнат размисъл. Лицето му с изсечените си черти бе сериозно.
— Ако не възразяваш, Ъруин, бих искал да кажа нещо на всички, преди да излезе госпожа Джордан.
Силия се учуди. Сигурно Сам нямаше намерение от своя страна да изтъква, че одобрява изгонването й, споделяйки с публиката сутрешния им разговор и своето предупреждение. Подобни постъпки не бяха в характера му. Все пак, човешките амбиции могат да променят личността по странен начин. Възможно ли бе Сам да е решил да се възползва от случая, за да блесне пред очите на височайшето ръководство?
Вицепрезидентът по търговията се обърна към Сам и раздразнено запита:
— И какво е то?
— Предполагам — каза Сам и се приближи до микрофона, за да се чуят думите в затихналата зала — ще се съгласиш, че съм се изправил тук, за да се зачете и моят глас.
— Как да се зачете? — обади се от своя страна вече станалият Илай Кампърдаун.
Сам Хоторн се обърна към президента на „Фелдинг-Рот“ и още повече доближи микрофона:
— Да се зачете в подкрепа на госпожа Джордан, Илай. И да призная, макар никой друг да не се решава на подобно нещо, че всичко, което каза тя, е вярно. Точно както до болка ни е известно, макар и да говорим обратното.
В залата цареше гробно мълчание. Процеждаше се само едва доловим шум — далечното ехо от трафика, дрънченето на съдове от кухнята, приглушени гласове от коридора. Всички сякаш бяха замръзнали, боейки се да не пропуснат и дума. В тишината отново прозвуча гласът на Сам.
— Бих искал също така всички да чуят за желанието ми да имах ума и смелостта на госпожа Джордан, за да мога да ви кажа онова, което каза тя. И още нещо…
Ъруин Грегсън го прекъсна:
— Не ти ли се струва, че каза достатъчно?
— Нека да продължи! — намеси се Илай Кампърдаун. — Май няма да излезеш прав.
Вицепрезидентът се сви на мястото си.
Сам Хоторн продължи:
— По-конкретно аз съм съгласен с мнението, че ако фармацевтичната индустрия не успее със свои сили да влезе в релсите, ще бъдат приети закони, които ще ни задължават да направим това. И те ще ни наложат много по-големи ограничения, отколкото ако сами внесем ред в собствения си дом, според разумния съвет, който чухме преди малко.
Той погледна към публиката и добави:
— Накрая, за госпожа Джордан. Тя неколкократно доказа колко е полезна на нашата компания и преди минути го потвърди още веднъж. Ако я оставим да напусне залата по такъв обиден начин, ще изпаднем в положението на късогледи празноглавци.
Силия не можеше да повярва на ушите си. За миг се почувства засрамена, че се бе усъмнила в намеренията на Хоторн. Бе съвършено ясно, че заради нея той поставяше на карта собствената си кариера, амбициите си, хубавите си перспективи във „Фелдинг-Рот“.
Необичайната тишина все още сковаваше присъстващите. Те бяха завладяни от общо чувство за едно напрегнато, драматично развитие на нещата, в което никой не би могъл да предвиди какво ще се случи в следващия миг.
Пръв се раздвижи Илай Кампърдаун. Върна се на мястото си до председателя на управителния съвет и заговори с него тихо, съсредоточено. Явно искаше да го убеди в нещо, а старият Ванхутен слушаше внимателно. Отначало въртеше упорито глава, после сякаш прояви благосклонност и накрая вдигна рамене. Кампърдаун даде знак на Ъруин Грегсън да се приближи към тях.