— Искам да бъда част от всичко това — сподели Силия с Андрю. — Хората говорят за „ново начало“, за това, че „творят историята“, твърдят, че сега е времето да си млад И да поемаш отговорност. Да се върна на работа за мен значи да бъда рамо до рамо с останалите хора.
— Ъ-хъ — бе отговорил почти равнодушно Андрю. Нещо необичайно за него. После осъзнавайки това, добави: — Аз съм „за“!
Но мислите му блуждаеха другаде, умът му бе зает с един негов проблем.
Ставаше дума за доктор Ноа Таунсенд, старши партньор на Андрю и уважаван главен лекар на болница „Сейнт Бийдс“. Андрю бе открил нещо за Ноа, нещо грозно и неприятно, което поставяше под въпрос правоспособността на стария специалист да упражнява професията си.
Доктор Таунсенд бе наркоман.
9
Ноа Таунсенд, вече петдесет и осем годишен, десетилетия наред отговаряше напълно на представата за улегнал опитен лекар. Беше много съвестен и посрещаше с еднакво внимание и богатия, и бедния. Беше винаги изискан, вежлив и с чувство за собствено достойнство. Ето защо той имаше много пациенти, които го обичаха и го уважаваха. Доктор Таунсенд заслужаваше това, тъй като изпълняваше безупречно своите задължения. Създал си бе име на голям диагностик. Веднъж съпругата му сподели с Андрю:
— Бяхме с Ноа на прием. Той погледна към един съвсем непознат човек в другия край на салона и ми прошепна: „Онзи мъж е сериозно болен, макар че още не знае това“, а друг път ми довери: „Не знам името на онази жена, ей там, но след шест месеца ще умре.“ И винаги е излизал прав. Винаги.
Пациентите му го приемаха по същия начин. Някои дори разказваха анекдоти за точните му диагнози и го наричаха „магьосник“. Дори един пациент му донесе от Африка маска на заклинател, която Ноа с гордост окачи в кабинета си.
Андрю също ценеше способностите на възрастния лекар. Между тях се създадоха искрени и сърдечни чувства, за което Таунсенд имаше не по-малка заслуга с великодушното си отношение към своя доста по-млад колега.
Уважението на Андрю към Ноа нарасна още повече, след като разбра, че той непрекъснато чете и се интересува, за да бъде в крак с най-новото в областта на медицината — нещо, което пренебрегваха много лекари на неговата възраст. През последните месеци обаче Андрю забеляза, че колегата му не се изразява ясно и „предъвква“ някои думи. През същата година стана неволен свидетел и на онези странни негови постъпки. Тези симптоми смущаваха Андрю, макар че бе склонен да ги отдаде на друга причина — стреса и умората от напрегнатата работа с голям брой пациенти.
В един ноемврийски следобед — който за Андрю бе начало на измъчващото го душевно терзание — смътното, смущаващо подозрение се бе превърнало в категорично убеждение.
Случи се така, че Андрю тръгна да уточнява графика на свободните им дни, в които се заместваха. След като разбра, че при Ноа няма пациент, почука леко на вратата на кабинета му и влезе — нещо обичайно и за двамата.
Таунсенд, седнал с гръб към вратата, се обърна изненадан и в бързината не успя да скрие хапчетата и капсулите, които държеше в шепата си. Дори тогава Андрю не би си помислил нищо особено, но реакцията на Ноа му се стори много странна — червен от смущение той със замах вдигна шепа и я изсипа в устата си, после отпи вода от чашата.
Явно бе схванал, че Андрю е разбрал всичко и затова се опита да представи нещата в безобидна светлина:
— Е, пипна ме, като зареждам фурната!… Да, признавам, правя го от време на време. Напоследък съм претрупан с работа, нали знаеш… Но никога не изпускам положението… Аз съм опасен доктор, момчето ми, много ми знае главата, няма как да залитна… Ужасно много знае-Таунсенд се изсмя и смехът му прозвуча съвсем фалшиво. — Не се безпокой, Андрю, аз знам къде и кога да спра!
За Андрю това обяснение не бе убедително. Още по-неубедителен му се стори заваленият говор — доказателство, че хапчетата, които Ноа погълна, не са били първата му доза за този ден.
Андрю запита строго, за което мигновено съжали:
— Какво вземаш?
Отново изкуствен смях.
— Само няколко декседрина, някой друг перкодан, мъничко дарвон за вкус3… Андрю, какво значение има, дявол да го вземе?
После с войнствена нотка в гласа продължи:
— Нали разбра, няма да изпусна положението. Казвай сега за какво си дошъл?
Съвсем объркан, Андрю обясни, че иска да уточни свободните дни — нещо, което вече му се струваше без значение. Бързо нанесе необходимите му сведения и веднага излезе. Искаше да остане сам. Да размисли. Изумен бе от голямото количество лекарства, сигурно десет-петнадесет таблетки и капсули, които неговият колега погълна, без да му мигне окото. По признанието на самия Ноа това бяха стимуланти и депресанти — лекарства, които се взаимоизключват и никой компетентен лекар не би ги предписал в комбинация. Макар и да не бе специалист по опиатите, Андрю добре знаеше, че големите количества лекарства и липсата на чувство за отговорност са характерни признаци за всеки, който отдавна е тръгнал по пътя на наркоманията. А безогледното вземане на лекарства, отпускани по специална рецепта, както Ноа явно правеше, бе не по-малко опасно и опустошително от вземането на нелегално продаваните на улицата опиати.