Как да постъпи в този случай? Андрю реши, че преди всичко трябва да узнае повече подробности.
През следващите две седмици той посвети всяка минута от свободното си време, за да ходи в медицински библиотеки. Библиотеката на „Сейнт Бийдс“ бе доста скромна. Андрю знаеше една друга в Нюарк. И в двете имаше картотекирани сведения за лекари, които са станали наркомани. Най-напред му направи впечатление, че това е широко разпространено и често срещано явление. По изчисления на Американската медицинска асоциация пет процента от всички лекари бяха „отпаднали“ от професията поради злоупотреба с наркотици, алкохолизъм или други причини от подобен характер. Ако АМА потвърждаваше този тревожен факт, разсъждаваше Андрю, реалният процент вероятно е по-висок. И други автори споделяха това мнение. Повечето изчисления клоняха към десет, а някои дори към петнадесет процента.
Всички изследователи правеха един общ извод — че лекарите са пострадали от самоувереност. Били са убедени, че благодарение на специалните си познания могат да приемат наркотици, без това да стане опасен навик. Почти винаги обаче са грешили. Думите на Ноа Таунсенд „никога не изпускам положението… много ми знае главата, няма как да залитна… знам къде и кога да спра“ сякаш бяха тревожно ехо на всичко, което Андрю четеше в библиотеките.
Изтъкваше се, че лекарите стават „преуспяващи наркомани“, т.е. неразкрити за дълго време, понеже без затруднения могат да си набавят опиати. А това Андрю знаеше отлично. Той го бе споделял със Силия — лекарите можеха да си осигуряват всяко лекарство практически в неограничени количества, стига само да поискат това от търговския пътник на съответната фирма.
Въпреки че му се струваше непочтено, Андрю бе вътрешно убеден и докато доктор Таунсенд правеше голяма визитация в болницата, той провери шкафчето за лекарства в кабинета му.
В нарушение на правилата, то не бе заключено. Вътре бяха натъпкани невероятни количества лекарства в пакети на производителите и много наркотици. Той видя и някои от препаратите, за които бе споменал Таунсенд.
Андрю също съхраняваше в кабинета си мостри от лекарствата, които редовно предписваше. Понякога даваше от тях на пациентите, за които знаеше, че са финансово затруднени. Но количествата бяха нищожни в сравнение със „склада“ на Таунсенд. Андрю никога не държеше в кабинета си наркотици поради съображения за сигурност. Той тихо подсвирна от изненада. Как допускаше Ноа такова нехайство? Как бе успял да се прикрива толкова дълго време? Как бе възможно редовно да взема лекарствата, които показа на Андрю и да се самоконтролира? Трудно можеше да се отговори на тези въпроси.
Андрю остана поразен от нещо друго. При проучванията си разбра, че не съществува цялостна програма от мерки за оказване помощ на пострадалите от вземане на наркотици лекари и за защита на техните пациенти. Ако бе възможно, лекарската общност пренебрегваше проблема, ако не — забулваше го в тайни или в колегиална Солидарност. Нямаше случай лекар да е издал колегата си наркоман. Андрю не намери данни за лишаване от правоспособност на лекари-наркомани.
И все пак всичко това не му даваше покой. Как трябваше да постъпи с пациентите на Ноа Таунсенд, които в известно отношение бяха и пациенти на Андрю. Нали според общоприетата практика двамата партньори понякога се заместваха? Дали пациентите им бяха изложени на рискове? Досега Таунсенд изглежда бе имал нормално поведение и не бе правил професионални грешки, но колко време щеше да продължи подобно състояние? Можеше ли да се разчита на такъв шанс? Дали някой ден Ноа поради наркоманията си нямаше да сгреши диагноза или да пропусне важен симптом, който би трябвало да съобрази? А какво оставаше за още по-голямата му отговорност като главен лекар на „Сейнт Бийдс“?
Колкото повече Андрю мислеше, толкова повече въпроси възникваха в ума му, а отговорите се оказваха все по-трудни и по-неясни.