Докато обясняваше, той забеляза, че приятелската мекота в очите на Суийтинг изчезна и погледът му стана суров. Управителят свъси дебелите си вежди. Накрая демонстративно стана от стола.
— Андрю, тук и без това има достатъчно много проблеми, за да прибавям към тях и бедите на други болници. Съветвам те да кажеш на приятеля си да бъде много, много предпазлив. Той навлиза в опасна зона, особено щом отправя обвинение срещу друг лекар. Сега извинявай, но…
Ленард знаеше! По интуиция Андрю мигновено схвана, че управителят знаеше точно за какво и за кого става дума. Гамбитът с приятеля от Флорида се провали още в първата секунда! Един господ знае как, но Суийтинг е бил осведомен, мислеше си Андрю, много преди аз да науча. В момента имаше само едно желание — да накара Андрю час по-скоро да излезе от кабинета му.
И още нещо. Щом Суийтинг е разбрал, значи и други в болницата също са разбрали. Почти сигурно това бяха колеги, лекари, някои от тях доста по-високо в йерархията от Андрю. Но и те не бяха направили нищичко.
Андрю си тръгна с чувството, че е изпаднал в наивно и глупаво положение. Лен Суийтинг го придружи до вратата, като отново с приятелски жест сложи ръка на раменете на по-младия си колега.
— Съжалявам, че трябва тъй бързо да те изпратя, но очаквам високопоставени посетители — богати люде, дарители за болницата. Надявам се да ни дадат няколко милиона долара. Както знаеш, ние имаме остра нужда от пари. Между другото твоят шеф също ще присъства. Ноа е изключително полезен за нашия фонд. Всички го позна-ват и обичат. Имам моменти, в които се чудя как тази болница би съществувала без нашия доктор Таунсенд.
Нямаше никакво съмнение. Указанието бе ясно и недвусмислено. Остави Ноа Таунсенд на мира! Заради връзките му и тъпканите му с пари приятели той бе прекалено ценен за „Сейнт Бийдс“ и не можеше да се допусне скандал по негов адрес. Нека да го потулим, момчета, може би проблемът ще престане да съществува, ако твърдим, че такъв изобщо няма!
И естествено, ако Андрю се опиташе да разкаже какво му бе наредил току-що Суийтинг, управителят на болницата или щеше да отрече, че подобен разговор се е състоял, или да заяви, че бележките му не са били правилно разбрани.
Още същия ден Андрю реши, че може да направи само онова, което правят всички други — нищо. Същевременно той се закле, че оттук нататък ще положи всички усилия да наблюдава своя по-старши колега и ще се стреми да не допусне да страда лекарската практика на Ноа, а също и неговите пациенти.
Когато Андрю разказа на Силия за станалото и за своето решение, тя го изгледа учудено.
— Това е твое лично решение и мисля, че разбирам защо си го взел. Но все пак трябва да ти кажа, че може би ще съжаляваш — отвърна тя.
10
Доктор Винсънт Лорд, директор на научните изследвания във „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс Инкорпорейтид“, бе един объркан човек, а някой по-недобронамерен би го нарекъл смотан. Негов колега от научните среди, бе казал с кисела гримаса:
— Винс се държи като че ли душата му се върти в центрофуга и не е сигурен как тя ще се измъкне оттам, и каква ще бъде.
Подобна оценка бе сама по себе си противоречива. Сравнително млад — трийсет и шест годишен — доктор Лорд се бе изкачил на доста високо стъпало по стълбата на успеха, което за мнозина беше мечта. Фактът, че бе стъпало обаче, или поне приличаше на такова, го тормозеше непрекъснато — чудеше се как се е добрал дотам и дали по-нагоре имаше нещо съществено. За доктор Лорд също можеше да се каже, че ако в живота му нямаше разочарования, той щеше да си ги създаде сам. С други думи, някои от тях бяха рожба на фантазията му.
Той например страдаше, че не се ползва с уважението, което според него заслужаваше сред академичната общност. Тя проявяваше известен снобизъм към научните работници в лекарствените фирми — общо взето ги възприемаше, макар и не винаги основателно, като учени от втора категория.
А Винсънт Лорд преди три години по свое собствено желание предпочете да изостави асистентското си място в университета в Илинойс и да постъпи на работа в индустрията, по-точно във „Фелдинг-Рот“. Изборът му бе силно повлиян от обхваналото го тогава чувство на безсилие и гняв — и двете свързани с университета, — макар че гневът настойчиво го преследваше и до момента, вече като постоянно разяждаща съзнанието му горчивина.
Заедно с нея понякога в ума му припламваха въпросите: Не постъпи ли прибързано и неразумно, когато напусна академичния свят? Нямаше ли да стане по-уважаван учен с международна известност, ако бе продължил в оня университет или поне се бе преместил в друг?