Харис отговори съвсем откровено:
— Наистина бих съжалявал, ако това се случи, доктор Лорд. Вашето напускане ще бъде загуба за нас. Вие имате заслуги към университета и вярвам, че този ваш принос ще расте. От друга страна — деканът си позволи лека усмивка, — мисля, дори и след като напуснете, това учебно заведение ще продължи да съществува.
Лорд стана със зачервено от яд лице. Без да продума, излезе със сърдити, отсечени крачки и затръшна вратата след себе си.
Деканът си припомни, че неспокойните талантливи хора често биват неразумни, а служебните му задължения изискват да бъде сдържан с тях. След това той продължи работата си.
За разлика от него Лорд не преставаше да мисли за случилото се. Като че в мозъка му бе направен запис на този разговор и непрекъснато се повтаряше, засилвайки чувството му на огорчение и яд, докато най-сетне намрази не само Харис, но и целия университет.
Макар и да не стана дума на разговора с декана, Винсънт Лорд подозираше, че за отхвърляне на промоцията му са повлияли и онези дребни промени, които трябваше да нанесе в двата си нови доклада. И още повече се ядоса, понеже това бяха дреболии в сравнение с цялостната му научна работа. Е, да, призна в себе си той, причините за тези грешки му бяха съвсем ясни. Тогава той нямаше търпение, гореше от ентусиазъм, бързаше. За невероятно кратко време, просто за мигове, неговата научна прецизност отстъпи на стремежа му да опише резултатите, както очакваше, а не както щяха да бъдат в действителност. Същевременно се закле никога вече да не си позволява такова нещо. Освен това случаят бе отминал, скоро щяха да излязат поправките, защо трябваше изобщо да се взима предвид? Дребнаво! Пошло!
И през ум не му минаваше, че тревогата у критиците идва не от самите инциденти — сегашния и първия, преди четири години, — а от някои изводи за неговия характер. И понеже не се досещаше за това, отровата на огорчението действаше още по-силно.
След три месеца, когато на една научна конференция в Сан Антонио представител на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ му предложи „да дойде на борда“ — с други думи, — предложи му да постъпи на работа — отговорът му, макар и не направо положителен бе:
— Е, може би.
Самата покана не бе нещо необичайно. Големите фирми за лекарства постоянно се интересуваха от нови научни таланти и внимателно следяха и проучваха всички трудове в университетските издания. Ако попаднеха на нещо интересно, изпращаха поздравително писмо. По-нататък, за установяване на контакти се използваха научни форуми, където представители на лекарствените фирми се срещаха на неутрална територия с перспективните личности от академичния свят. Така, много преди срещата в Сан Антонио, Винсънт Лорд бе избран и бе поставен „на прицел“.
Последваха по-конкретни разговори. „Фелдинг-Рот“ търсеше учен от голям калибър в съответната област, който да поеме ръководството на нов сектор за изследване на стероидите. От самото начало представителите на фирмата се отнасяха към доктор Лорд с почит и уважение, нещо, което приятно контрастираше на, според него, нелепото отношение в университета.
Перспективата бе интересна и от гледна точка на научните изследвания. Предлаганата заплата също заслужаваше внимание — четиринадесет хиляди долара годишно, почти двойно в сравнение с онова, което получаваше в университета в Илинойс.
В интерес на истината, за Винсънт Лорд би могло да се каже, че се интересува толкова малко от парите, колкото и от храната. Личните му потребности бяха скромни, живееше без никакви затруднения в рамките на университетската заплата. Но предлаганото от фирмата възнаграждение го ласкаеше — беше признание за качествата му.
След двуседмичен размисъл, доктор Лорд прие. Той се раздели с университета набързо, сведе до минимум хората, на които каза довиждане. Започна работа във „Фелдинг-Рот“ през септември 1957 година.
Още в самото начало се случи нещо непредвидено. През ноември директорът на научните изследвания във „Фелдинг-Рот“ припадна на един микроскоп и почина от масиран мозъчен кръвоизлив. Винсънт Лорд бе на разположение. Той притежаваше необходимите качества. Назначиха го на вакантната длъжност.
Сега, три години по-късно, доктор Лорд имаше солидни позиции в компанията. Продължаваше да се ползва с уважението на колектива. Компетентността му никога не се подлагаше на съмнение. Ръководеше дирекцията си ефективно, с минимална външна намеса и независимо от трудния му характер, отношенията с неговите подчинени бяха добри. И не по-малко важно — научната му дейност се развиваше успешно.
За други хора това би било достатъчно да се чувстват щастливи При Винсънт Лорд обаче действаше синдромът на постоянното взиране в собственото му минало, на съмненията и душевните терзания за отдавнашни решения, на гнева и горчивината — по-силни от всякога-за отказа да бъде промоциран от университета в Илинойс Настоящето също поставяше проблеми, или поне така си мислеше той. Отнасяше се с подозрение към другите хора от „Фелдинг-Рот“ извън неговата дирекция. Не се ли мъчеха да го злепоставят? Изпитваше недоверие и ненавист към няколко души, между които „онази напориста жена“ Силия Джордан, обкръжена с прекалено много внимание. Издигането й в йерархия не му харесваше. В нейно лице той виждаше съперник за престиж и власт.