Няколко дни след тази трагична новина, Сам Хоторн я извика в кабинета си.
— Илай иска да те види. Преместили са го от болницата в дома му и съм уредил да те закарат утре с кола дотам.
Къщата се намираше на осем километра от Мористаун край брега на езерото Маунт Кембл. Пътят свършваше до скритата в дървета и гъст храсталак голяма стара постройка с позеленяла от годините каменна фасада. Отвън изглеждаше, че в сградата е мрачно. Вътре бе наистина така.
Прегърбен възрастен слуга посрещна Силия. Той я покани в една дневна, обзаведена с тежка стилна мебел и я помоли да почака. В къщата бе тихо, нямаше признаци на живот. Сигурно защото Илай Кампърдаун живее сам, помисли Силия. Тя знаеше, че много отдавна той бе останал вдовец.
След няколко минути влезе медицинска сестра. В контраст с подтискащата атмосфера тя бе млада, хубавичка и енергична.
— Бихте ли ме последвали, госпожо Джордан. Господин Кампърдаун ви очаква.
Докато се качваха по широка извита стълба, постлана с дебела пътека, Силия запита:
— Как е той?
Сестрата отговори с професионално равнодушие:
— Много отслабнал и със силни болки, въпреки че му даваме седативи. С изключение на днес. Той каза, че иска да е с бистър ум.
Сестрата любопитно изгледа Силия:
— С нетърпение очакваше да дойдете.
Тя отвори една врата и въведе гостенката.
В първия момент Силия не можа да познае слабата изнемощяла фигура, подпряна на възглавници в огромното старомодно легло. Илай Кампърдаун, доскоро олицетворение на сила и авторитет, сега бе съсухрен, блед и крехък — пародия на предишния си образ. Хлътналите му очи гледаха Силия, а цялото му лице се изкриви, докато се опитваше да се усмихне. Той заговори с нисък, гърлен глас.
— Боя се, че напредналата форма на рак не е красива гледка, госпожо Джордан. Колебах се дали трябва да ме видите в това състояние, но има някои работи, които искам да ви кажа лично. Благодаря ви, че дойдохте.
Сестрата бе донесла стол, преди да излезе. Силия седна край леглото.
— Драго ми е да ви посетя, господин Кампърдаун. Единствено съжалявам, че сте болен.
— Повечето от моите отговорни сътрудници ми казват Илай. Ще ми бъде приятно, ако и вие ме наричате тъй.
Силия се усмихна:
— А аз съм Силия.
— О, да, знам. Знам също, че за мен сте изключително важна личност, Силия.
Той немощно повдигна ръка и посочи една маса в другия край на стаята.
— Там има един брой на „Лайф“ и няколко материала в него. Бихте ли ми го подали.
Тя му донесе списанието и материалите. Илай Кампърдаун започна с мъка да го прелиства, докато откри онова, което търсеше.
— Сигурно тези страници са ви познати.
— Статията за талидомида със снимки на деформирани бебета? Да, чела съм я.
Той посегна към другите материали.
— Ето още съобщения и снимки. Повечето от тях не са публикувани. Следя отблизо тази трагедия. Ужасно, нали?
— Да, ужасно.
Те замълчаха. После Илай каза:
— Силия, нали знаете, че умирам?
Тя ласкаво отговори.
— Да, зная.
— Принудих проклетите доктори да ми кажат. В най-добрия случай ми остават една-две седмици, а може би само няколко дни. Затова ги накарах да ме преместят у дома. Тук да свърша.
Силия понечи да каже нещо, но той я спря с жест:
— Не, нека да довърша.
После млъкна, за да си почине. Явно, че всичко казано дотук му струваше много усилия. След малко продължи:
— Това е себично, Силия. Тези публикации и материали няма с нищичко да помогнат на бедните, невинни дечица — пръстите му докоснаха илюстрациите в списанието. — Но съм спокоен, че умирам с чиста съвест и го дължа на вас.
Тя възрази:
— Досещам се какво имате предвид, но когато предложих…
Илай продължи, като че ли не я чуваше:
— Щом ние във „Фелдинг-Рот“ получихме този препарат, решихме да се заемем сериозно с него. Искахме да направим голям удар. Смятахме да го изпитаме върху широк кръг пациенти, после да упражним натиск и да получим одобрение от Управлението за храни и лекарства. Може би щеше да даде съгласие. Сроковете ни щяха да бъдат други, друг можеше да извърши изпитанията. В тия неща не винаги има логика.
Той пак спря, за да посъбере сила и да подреди мислите си.
— Вие настояхте да изпробваме препарата на стари хора и затова нито един под шейсет години не го е приемал. Нямаше резултат. Отказахме се от лекарството. После разбрах, че ви упрекват… Но ако бе станало… както мислехме в началото… аз щях да нося отговорността… — пръстите му отново се допряха до снимките в списанието. — Ако бях умрял с този ужасен товар върху плещите си… Както е…