С бързи отмерени движения тя остави своето куфарче на земята, свали очилата си, изтри ги и започна да съблича шлифера си.
— Ужасно е навън! Докато мина през паркинга, станах вир-вода.
— Какво е това толкова важно нещо?
Жената, която отново му направи впечатление с възрастта си — млада, вероятно не повече от двадесет и четири годишна — метна шлифера си на един стол. Тя отвърна бавно и внимателно.
— Амонякът, докторе. Вчера ми казахте, че ваша пациентка, болна от хепатит, умира от натрупване на амоняк в кръвта. Казахте, че бихте желали…
— Знам какво съм казал!
Жената го изгледа косо с ясните си сивозелени очи. Андрю почувствува, че има работа със силна личност. Не можеше да се каже, че е хубава, мислеше си той, макар че имаше приятно лице с високи скули. Ако си изсуши косата и я среши, вероятно ще изглежда по-добре. Фигурата й, без шлифера, не беше лоша.
— Не се съмнявам, докторе, сигурна съм, че паметта ви е по-добра от обноските.
Андрю се опита да каже нещо, но тя го прекъсна с нетърпелив жест:
— Вчера не ми се удаде възможност да ви кажа, че моята компания „Фелдинг-Рот“ от четири години работи върху препарат за намаляване продукцията на амонячни съединения от чревните бактерии, който вероятно би помогнал в критична ситуация, в каквато е изпаднала и вашата пациентка. Нямах обаче представа докъде са стигнали колегите от дирекцията за научни изследвания.
— Радвам се, че има опити в тази насока — отвърна Андрю, — но все още не мога да разбера…
— Ще разберете, ако слушате.
Тя отметна няколко мокри кичура коса, паднали на лицето й.
— Те вече са разработили лекарството и са го приложили успешно върху животни. Нарича се лотромицин. Вече е готово за изпитания върху хора. Успях да взема малко и го донесох.
Андрю стана от креслото:
— Ако правилно ви разбирам, госпожице…
Той не можа да си спомни нейното име и за пръв път се почувства неловко.
— Изобщо не съм очаквала, да си спомните името ми — отново това неспокойствие. — Аз съм Силия де Грей.
— Да не би да намеквате, госпожице де Грей, да предпиша на пациентката си непознато лекарство още в експериментален стадий, изпробвано само върху животни?
— Приложението на всяко ново лекарство неизбежно започва от някой човек.
— Ако не възразявате, аз не желая да предписвам пръв вашето лекарство — каза Андрю.
Силия де Грей повдигна скептично едната си вежда. Гласът й стана по-рязък:
— Дори когато пациентката ви умира и не може да й се помогне с нищо друго? Как е тя днес, докторе?
— По-зле от вчера — той замълча в колебание. — Изпадна в кома.
— Значи тя наистина умира!
— Вижте, госпожице де Грей, сигурен съм в добрите ви намерения и съжалявам, че ви посрещнах с груб тон. За нещастие вече е много късно. Късно е да се започва с експериментални лекарства, а дори да бих приел, имате ли представа за всичките формалности, с които трябва да се съобразим?
— Да — потвърди тя. Очите й светнаха и се втренчиха в Андрю. Стори му се, че започва да харесва тази пряма и смела жена с вид на момиче. Тя продължи:
— Да, знам съвсем точно какви процедури и протоколи се изискват. Вчера, след като излязох от кабинета ви, се занимавах само с този въпрос, да, и с нашия директор на научните изследвания, притисках го да ми даде лотромицин — засега има съвсем малко количество. Но успях да взема от нашите лаборатории долу в Камдън едва преди три часа и бързах с колата дотук, без никакво спиране в това ужасно време.
Андрю започна:
— Благодарен съм…
Тя обаче припряно кимна:
— Освен това доктор Джордан набавени са и необходимите документи. Остава само да се вземе писмено разрешение от тази болница и от най-близкия роднина на пациентката.
Той се вторачи в нея и само успя да измънка:
— Да ме вземат мътните.
— Губим време! — подкани го Силия де Грей. Тя бе отворила куфарчето си и вадеше документите.
— Моля прочетете най-напред това. Описание на лотромицина, направено за вас от научноизследователската дирекция на „Фелдинг-Рот“. Ето и указание от нашия директор по медицинските въпроси как се прилага препаратът.
Андрю взе двата материала, които очевидно бяха първите от цял куп други.
Още първите редове приковаха вниманието му.
Бяха минали почти два часа.
— Няма какво да губим, Андрю, при твоята безнадеждно болна — гласът в телефонната слушалка бе на Ноа Таунсенд.
Успял след упорито търсене да го открие на някаква вечеря с приятели, Андрю му описа характеристиките на експерименталния препарат лотромицин.
Таунсенд продължи:
— Казваш, че съпругът е съгласен?