— Даде писмено съгласие. Обадих се и на началника на болницата у дома. Той дойде и попълни декларацията на машина. Подписана е вече от съпруга и от свидете пи.
Андрю говори предварително с Джон Роу в коридора, до болничната стая на съпругата му. Младият човек се въодушеви дотолкова, че доктор Джордан трябваше да го предупреди да не възлага големи надежди и да не очаква особена промяна. Подписът на формуляра беше доста разкривен, тъй като ръката на Джон трепереше от вълнение. Но все пак беше подпис — законните изисквания бяха спазени.
Андрю обясни на Ноа Таунсенд:
— Началникът на болницата потвърди, че другите документи на „Фелдинг-Рот“ са в ред. Явно нещата се улесняват, понеже лекарството не се пренася извън границите на щата.
— Трябва да впишеш на всяка цена тези подробности в картона на болната.
— Вече съм го направил.
— И сега ти е нужно само моето разрешение?
— За болницата. Да.
— Давам го — потвърди доктор Таунсенд. — Не защото имам някаква надежда. Андрю, сигурен съм, че пациентката ти няма да се оправи, но нека да опитаме невъзможното! Мога ли вече да се върна на масата при вкусния печен фазан?
Андрю постави телефонната слушалка на мястото. Говореше от сестринската стая.
— Готово ли е всичко? — запита той.
Дежурната сестра, вече пенсионерка, работеща по извънсписъчния състав, бе приготвила табличка със спринцовка. Тя отвори хладилника, взе и постави на табличката стерилното флаконче, донесено от представителката на „Фелдинг-Рот“.
— Да, готово — отговори тя.
— Хайде да вървим.
При леглото на Мери Роу седеше доктор Овъртън, ординаторът от сутринта. Зад него Джон Роу крачеше насам-натам.
Андрю разясни действието на лекарството на колегата си, плещест открит тексасец, който с провлачен тон запита:
— Вярвате ли в чудеса?
— Не — отсече Андрю, и се обърна към съпруга на Мери Роу. — Искам пак да ви кажа Джон, надеждата е много малка, почти никаква, просто при тези обстоятелства…
— Разбирам — прошепна Джон с развълнуван глас. Сестрата подготви Мери за инжекция — мускулна, в бедрото. Андрю поясни на доктор Овъртън:
— Според указанията на фирмата-производител същата доза трябва да се прилага на четири часа. Оставил съм предписание, но искам…
— Аз ще съм тук, шефе. И о’кей, на четири часа! — а после прошепна. — Хайде на бас, че нищо няма да излезе! Даже ви давам аванс…
Андрю го изгледа и той млъкна. Тексасецът бе на специализация в болницата от една година и прояви голяма компетентност като лекар, но се оказа пословично коравосърдечен.
След като постави инжекцията, сестрата провери пулса и кръвното налягане на болната.
— Не реагира, докторе. Без промяна в жизнените функции — докладва тя.
Андрю кимна за момента с известно облекчение. Не очакваше положителен резултат, но не изключваше напълно тази възможност, особено при експерименталните лекарства. Въпъреки това много се съмняваше, че Мери Роу ще издържи до сутринта.
— Ако състоянието й се влоши още повече, телефонирайте ми у дома — нареди той.
На излизане се обърна към съпруга с едно тихо: „Лека нощ, Джон“ и си тръгна.
Едва след като се прибра в къщи, Андрю се сети, че бе забравил да се обади на служителката от „Фелдинг-Рот“, която остана да чака в лекарския салон. Този път си спомни името й — де Грей. Синди ли беше? А, не, Силия. Понечи да й телефонира, после реши, че сигурно сама е успяла да се осведоми за направеното. Отложи разговора с нея за следващия ден.
2
В събота сутрин Андрю обикновено приемаше пациенти в кабинета си от 10 часа, а към обяд се отбиваше в болницата. Сега той обърна обичайния график и бе в „Сейнт Бийдс“ към 9 часа.
Бурната, дъждовна нощ бе отстъпила на свежа и ясна утрин. Малко студена, но слънчева.
Докато доктор Джордан изкачваше външната стълба на болницата, главната врата с трясък се отвори и оттам изскочи доктор Овъртън. Беше много развълнуван, косата му беше разрошена сякаш ставайки от сън, в бързината бе пропуснал да се среши. Той сграбчи Андрю за ръката и задъхано заговори:
— Опитах се да ви телефонирам. Бяхте вече излязъл. Портиерът ми каза, че сте тръгнал насам. Исках пръв да ви хвана на влизане.
Андрю издърпа ръката си.
— Какво е станало? — учуди се той.
Ординаторът с мъка преглътна:
— Нищо. Елате с мен!
Овъртън тръгна пред Андрю по коридора и влезе пръв в асансьора. Нито говореше, нито дори поглеждаше доктор Джордан в очите, докато не стигнаха на четвъртия етаж. Там стремително излезе и бързо закрачи, следван от Андрю.
Двамата се озоваха пред болничната стая, в която миналата вечер Андрю бе оставил Мери Роу в безсъзнание, съпруга й, дежурната сестра и Овъртън.