— Влезте! — подкани ординаторът. — Влезте вътре.
Андрю отвори вратата и замръзна стъписан. Зад гърба си чу гласа на тексасеца:
— Трябваше да приемете баса ми, доктор Джордан! Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си.
Андрю отвърна тихо:
— Аз самият не мога да повярвам.
Мери Роу, в пълно съзнание, със синя дантелена нощница, му се усмихваше, седнала в леглото. Въпреки че едва й стигаха силиците да раздвижи устните си, нейното състояние в сравнение с дълбоката кома миналата нощ изглеждаше чудо. Предишният силно жълт цвят на кожата й сега бе доста избледнял. При появата на Андрю, съпругът й стана и засмян до уши протегна ръце:
— Благодаря, докторе. О, колко съм ви признателен!
Адамовата ябълка на Джон Роу пак заподскача нагоре-надолу, когато Андрю му подаваше ръка.
Откъм леглото се дочу немощният, развълнуван глас на Мери Роу:
— Бъдете благословен, докторе.
Дойде ред и на ординатора. Той стисна ръката на Андрю:
— Поздравления!
И със съвсем променен глас добави: — Сър.
Андрю изненадан забеляза, че очите на снажния тексасец бяха замрежени от сълзи.
В стаята шумно влезе главната сестра, госпожа Лъдлоу. Винаги заета и сериозна, сега тя сияеше от радост.
— Из цялата болница говорят за вас, доктор Джордан!
— Вижте какво — отвърна Андрю, — това бе едно експериментално лекарство, лотромицин. Донесоха ми го, аз не бях…
— За нас вие сте герой! Ако бях на ваше място, нямаше да се дърпам — прекъсна го сестрата.
— Наредих да й направят кръвна картина — докладва ординаторът. — Амонякът е под токсичното ниво. Били-рубинът не се повишава. По-нататък продължаваме с обичайното лечение.
И промърмори на себе си:
— Невероятно!
Андрю се обърна към пациентката:
— Радвам се за вас, Мери!
Изведнъж се досети:
— Някой да е виждал онова момиче от „Фелдинг-Рот“? Госпожица де Грей?
— Преди малко се въртеше насам — отговори сестра Лъдлоу — може би е в сестринската стая.
— Извинете ме — каза Андрю и излезе.
Силия де Грей чакаше в коридора. Беше с друг тоалет. На лицето й меко грееше усмивка.
Щом погледите им се срещнаха, Андрю усети, че между двамата се породи някакво стеснение.
— Изглеждате много по-добре със суха коса — каза той.
— И вие не сте язвителен като вчера!
Настъпи кратко мълчание. Андрю запита:
— Разбрахте ли?
— Да.
— Там… — той посочи към болничната стая — там те благодариха на мен. Но вие сте човекът, на когото ние всички трябва да благодарим.
Тя се усмихна:
— Вие сте докторът.
После изведнъж всички бариери рухнаха — двамата се смееха и плачеха заедно. За своя голяма изненада той сграбчи Силия и я целуна.
Когато седнаха на чашка кафе и си разделиха една кифличка в бюфета на болницата, Силия де Грей свали очилата си и каза:
— Телефонирах на нашия директор по медицинските въпроси и му казах за случилото се. Той говорил с някои от изследователите на „Фелдинг-Рот“. Всички са много щастливи.
— И с право. Създали са чудесно лекарство — отвърна Андрю.
— Поръчаха ми да ви питам дали ще подготвите материал за публикация с описание на случая и резултатите от приложението на лотромицина, която да се предложи на някое медицинско списание.
— С удоволствие — каза той.
— Това естествено ще бъде от полза за „Фелдинг-Рот“ — нейният глас прозвуча делово. — Имаме желание лотромицинът да заеме мястото си сред най-добрите препарати и да постигне голям успех на пазара. За вас също няма да е зле.
Андрю потвърди с усмивка:
— Сигурно.
Докато отпиваше кафе от чашата, той се замисли. Беше му съвсем ясно, че само по една щастлива случайност, благодарение на удивителната и чаровна млада жена, седнала срещу него, той бе участвал в написването на една страница от историята на медицината. Малцина бяха лекарите, на които изобщо им се отдаваше такъв шанс.
— Вижте, искам да ви кажа нещо — започна Андрю. — Вчера, Силия, вие бяхте напълно права за лошото ми държание. Отнесох се грубо към вас и моля да ме извините.
— Не е необходимо — енергично отвърна тя. — Хареса ми как се държахте. Тревожехте се за вашата болна и не ви интересуваше нищо друго. Явно бяхте много загрижен. Но вие винаги сте такъв, нали?
— Откъде знаете? — изненада се той.
— Казаха ми — отново бързата, топла усмивка.
Тя пак си сложи очилата. Изглежда й беше станало навик да ги сваля и да ги слага.
— Знам много неща за вас, Андрю Джордан — продължи Силия. — Отчасти защото съм професионално задължена да опознавам лекарите и отчасти… е, по-късно ще стигна и до този въпрос.