— Тогава аз ще стана сериозна и заради двама ни.
— Колко деца? — запита той. — И кога?
— Мислих и за това. Надявам се да имаме две — първото, колкото е възможно по-скоро, а второто-две години след него. Тъй ще съм приключила с ражданията, преди да навърша тридесет.
— Много хубаво и доста експедитивно — одобри Андрю. — Искам да знам имаш ли планове за старините си-да кажем от тридесет и първата година нататък.
— Ще правя кариера. Не съм ли ти казвала?
— Не си спомням. Ако нямаш нищо против, любов моя, внезапният ни скок в лоното на брака не ни позволи да се отдадем на житейски размисли и дискусии.
— Прав си — да, споделих плановете си за децата със Сам Хоторн. Получих пълното му одобрение.
— Браво на Сам, който и да е той — Андрю сбърчи вежди. — Чакай, не беше ли на сватбата ни, този от „Фелдинг-Рот“?
— Точно той. Сам Хоторн е моят началник, регионалният търговски директор. Беше с жена си Лилиан.
— Сетих се. Всичко си спомням.
Сякаш бе пред очите му — висок, дружелюбен мъж, вероятно към тридесет и пет годишен, започнал отрано да оплешивява. Скулест, с изсечени черти на лицето, което напомняше на Андрю за релефните образи, изваяни в скалите на Маунт Ръшмор. А съпругата на Сам Хоторн бе една очарователна брюнетка.
Прехвърляйки наум събитията през последните три дни, Андрю помоли Силия:
— Не ми забелязвай, аз тогава бях като замаян.
И се досети, че една от причините за това бе появяването на Силия с бял тоалет и къс воал в залата на един местен хотел, където бяха решили да се оженят. Ритуалът щеше да изпълни един приветлив съдия, член на управителния съвет на болницата „Сейнт Бийдс“. Доктор Таунсенд водеше Силия под ръка.
Ноа Таунсенд бе съвсем подходящ за случая — образец на улегнал лекар. С посребрената коса и лъхащото достолепие той приличаше на британския министър-председател Харолд Макмилан, който често се оказваше в центъра на политическите новини, при сегашната му роля на помирител между Великобритания и САЩ след възникналите между тях разногласия по повод на Суецкия канал.
На сватбата бе дошла от Филаделфия майката на Силия — дребна на ръст жена, вдовица, склонна винаги да бъде в сянка. Бащата на Силия бе загинал във Втората световна война и затова в ритуала се налагаше да участва Таунсенд.
Андрю затвори очи — не толкова заради ослепителните слънчеви лъчи, а по-скоро да си представи мига, в който Ноа въведе булката…
На Андрю му се струваше, че от незабравимата сутрин в бюфета на болницата, когато Силия направо заяви решението си да се омъжи за него, все повече го омайваше магията на нейното очарование. Мислеше, че може да изрази всичко с една дума — любов — но всъщност бе нещо повече и по-различно, — бе изоставил съзнателно търсената самота и всеотдайно бе свързал живота си и своето аз с нейните, при което у него се породи неописуем възторг и радост. Нямаше друга като Силия. С нея не можеш да скучаеш дори за миг. Изненади, знания, мъдрост, идеи, планове извираха непрестанно от нейната силна, колоритна и свободолюбива натура. Почти от самото начало го осени някакво огромно щастие, сякаш благосклонната съдба го бе дарила с най-ценното, с наградата, която за други е мечта. Когато я представяше на колегите си, той усещаше, че Силия предизвиква възхищение и у другите.
В живота си Андрю бе срещал и други жени, но отношенията му с нито една от тях нямаха траен характер, за да се стигне до брак. И му бе още по-чудно, че когато Силия, както се казва, „направи предложение за женитба“, у него не се породи ни най-малко съмнение, колебание или желание да се отдръпне.
И все пак… едва в оня невероятен миг, когато видя Силия в бялата булчинска рокля — сияеща, млада, прелестна — изобщо всичко за което би могъл да мечтае един мъж, и всъщност много, много повече, Андрю усети как светкавицата на любовта възпламени душата му. Тогава действително разбра, че е влюбен и се убеди, че подобно нещо се случва веднъж в живота. Завладя го неописуемо щастие, което нямаше да го напусне, докато е жив и повярва до дъното на душата си, че въпреки цинизма на нашето време, за него и за Силия няма да има нито раздяла, нито развод.
Точно думата развод, разсъждаваше по-късно Андрю, го бе възпирала навремето да говори за брак, когато много от неговите връстници се женеха още щом навършеха двадесет. А и приносът на родителите му в тази насока не бе малък. Майка му, която според израза на Андрю, представляваше „нежеланите разведени“ присъствуваше на сватбата. Тя бе пристигнала от Лос Анджелес като някоя застаряваща пеперуда, съобщавайки на всеки, който можеше да я слуша, че е решила да прекъсне „процеса на зарязване“ на четвъртия си съпруг, за да присъства на „първия брак“ на сина си. Бащата на Андрю бе вторият й съпруг и когато Андрю запита за него, отговорът бе: