— И аз не го искам — каза Адам. — И аз нямам търпение да изляза оттук, също като вас.
Адам провери връзките на обувките си и последва полковник Полард и инспектора до чакащия ягуар. Чак сега забеляза, че полковникът леко накуцва. Шофьорът му отвори вратата и Адам се засмя.
— Какво смешно има, приятелю? — попита полковникът.
— Нищо. Просто се сетих, че шофьорът, който за последен път ми предложи услугите си, не беше така приятелски настроен.
Адам се качи отзад, полковникът седна до него.
— В посолството — каза Полард и колата рязко потегли.
Адам ужасено се втренчи в преобърнатото британско флагче.
Двадесета глава
Адам се събуди и видя, че е гол.
Огледа голата стая, но, за разлика от френския затвор, не можа да види какво има зад гърба му: ръцете, краката и тялото му бяха здраво вързани за един стол с найлоново въже. Столът се намираше в средата на стаята, но Адам не можеше да се движи.
Вдигна поглед нагоре и всичко, което видя, бе надвесеният над него полковник Полард. Веднага щом се увери, че Адам се е свестил, той бързо излезе от стаята.
Адам обърна глава и видя всичките си дрехи подредени върху едно легло в другия край на килията. Опита се да се придвижи заедно със стола, но успя само да го разклати и за няколко минути успя да се приближи към вратата едва с няколко сантиметра. Насочи усилията си към разхлабване на въжетата около китките, като ги търкаше в дървените пречки, но ръцете му бяха така здраво завързани, че едва успяваше да ги раздвижи.
Неуспешните му опити бяха прекъснати от отварянето на вратата. Влезе Романов. Адам реши, че и отблизо този човек предизвиква същия ужас. След него вървеше друг мъж, непознат. Стискаше здраво нещо като кутия за пури и седна някъде зад Адам.
Романов погледна голото тяло на Адам и се усмихна с наслада при вида на това унижение. После спря точно пред стола.
— Казвам се Александър Петрович Романов — обяви той със съвсем лек акцент.
— Или Емануел Розенбаум — каза Адам, вгледан отблизо в противника си.
— Съжалявам само, че не можем да се ръкуваме — добави Романов и започна да върти стола. — Но съм убеден, че в този случай са наложителни предпазни мерки. Първо бих желал да те поздравя, че успя толкова пъти да ми се изплъзнеш, но както вече си разбрал, моят източник в Лондон действа толкова бързо, колкото и твоят.
— Твоят източник? — попита Адам.
— Не бъди наивен, капитане. Вероятно вече си осъзнал жестоката истина, че в сегашното положение въпросите задавам аз, а ти трябва да отговаряш.
Адам съсредоточи погледа си върху една тухла на стената и се опита да се абстрахира от непрекъснатото въртене.
— Полард — каза рязко Романов, — нагласи капитан Скот точно в центъра на стаята. Изглежда е успял да се придвижи няколко сантиметра при опита си да избяга.
Полард постъпи както му наредиха, но първо постла на пода един найлон. После маневрира със стола на Адам, докато го нагласи в средата.
— Благодаря — каза Романов. — Предполагам, че вече познаваш нашия полковник Полард — продължи той. — Естествено, това не е истинското му име и всъщност не е и истински полковник, но винаги е мечтал да бъде и затова веднага се възползвахме с удоволствие от предоставената ни възможност. Всъщност нашият полковник действително е служил в Британската армия като редник. И когато след осемнадесет години я е напуснал, си е бил пак такъв. И въпреки ранения си крак — за нещастие това не се е случило при битка с някой от враговете на Короната — не е успял да получи инвалидна пенсия. По тази причина е живял почти в пълна мизерия. Но, както обясних, той винаги е искал да бъде полковник — продължи Романов. — Добре щеше да го притиснеш с „Дюк ъв Йоркс“ — но тъй като нашият човек е служил в „Грийн Джакетс“, той счете за най-безопасно да сложи тази вратовръзка.
Адам не помести погледа си от стената.
— Признавам, че грешката ни с британското знаме беше небрежност. Но ако обърнеш надолу руското знаме, веднага би направило впечатление, докато това, че така е станало с вашето, може би грешката ни е обяснима. Всъщност Полард трябваше веднага да го забележи; благодарни сме, че и ти обърна внимание на това чак когато вратите на колата бяха здраво заключени.
Романов прекъсна безкрайното въртене и се втренчи в голото тяло на Адам.
— Мисля, че дойде време да те представя на нашия доктор Ставински, който с нетърпение чака да се запознае с тебе, тъй като напоследък нямаше много работа и се бои да не е загубил формата си.