— Ти си смел, Скот — каза Романов, — но това вече граничи с лудост. Просто ми кажи къде е иконата и аз ще отпратя Ставински и ще наредя на полковника да те остави на стъпалата на Британското посолство.
— „Макбет“, „Антоний и Клеопатра“…
Романов въздъхна и кимна. Ставински пак натисна ръчката. Дори полковникът пребледня, докато наблюдаваше реакцията на Адам. Той изкрещя още по-силно, мускулите му се стегнаха — волтовете проникваха в милионите нервни окончания на тялото му. Пак го отвързаха и той рухна на пода на четири крака. Дали още нещо бе останало в стомаха му? Щом вдигна глава, веднага пак го блъснаха на стола и го завързаха. Ставински се втренчи в него.
— Изключително, капитан Скот, можете да минете на трета фаза.
Лорънс пристигна на летище „Орли“ и единственото му желание беше да вечеря на спокойствие със стария си приятел в резиденцията на посолството. Посрещна го полковник Полард.
— Как е той? — бяха първите думи на Лорънс.
— Надявах се вие да ни осведомите — отговори Полард и взе куфарчето на Лорънс.
Лорънс спря на място и се втренчи във високия слаб военен, облечен в пълната униформа на Кралските драгуни.
— Какво искате да кажете?
— Съвсем просто е — каза Полард. — Спазих инструкциите до най-малка подробност и отидох да взема Скот от Ил Дьо ла Сите, но когато пристигнах, ме информираха, че е взет преди двадесет минути от някой, който е използвал моето име. Веднага се свързахме с кабинета ви, но тъй като вие вече бяхте на път, посланикът ми нареди да тръгна към летището, а той се обади на сър Морис.
Лорънс залитна и едва не падна. Полковникът бързо застана до него. Той не разбра какво иска да каже Лорънс, но чу думите много добре:
— Сега вече наистина ще повярва, че съм аз.
Когато Адам дойде в съзнание, Романов стоеше сам пред него.
— Понякога — каза руснакът, който продължаваше мисълта си, сякаш че Адам изобщо не бе припадал, — гордостта пречи на човек да прояви слабост пред палача или пред някой сънародник, особено ако последният е предател. Затова отпратих Ставински и полковника. Нямам желание да гледам как Ставински продължава експеримента си с трета фаза, но мога да го спра само ако ми кажеш къде си сложил иконата.
— Защо ще го правя? — каза войнствено Адам. — Тя законно ми принадлежи.
— Не е така, капитан Скот. Това, което взе от банката в Женева, е безценният оригинал, нарисуван от Рубльов, и тази икона принадлежи на Съветския съюз. И ако тази икона се появи на който и да е търг или в някоя галерия, ние незабавно ще я изискаме като откраднато национално съкровище.
— Но как е и възможно… — започна Адам.
— Защото — каза Романов — ти сега притежаваш оригинала, който царят е оставил на съхранение при Великия херцог на Хесе и повече от петдесет години Съветският съюз притежава само копие.
Адам гледаше недоверчиво как руснакът вади от вътрешния джоб на палтото си икона на „Свети Георги и змея“. Романов замълча и после я обърна; по лицето на Адам пробяга доволна усмивка, когато забеляза, че отзад в рамката няма поставена коронка.
— Също както и ти — продължи Романов, — аз съм взел тази икона само в заем, но като ми кажеш къде е оригиналът, ще те освободя и ще заменя копието с оригинала. Не може да се измисли нещо по-умно, а и ти пак ще можеш да извлечеш значителна печалба за себе си.
— Трици за брашно — каза Адам подигравателно.
Очите на Романов се присвиха заплашително.
— Скот, ти, разбира се, осъзнаваш, че притежаваш безценен шедьовър, който принадлежи на Съветския съюз. Ако не върнеш иконата, ще причиниш значителни затруднения на страната си и вероятно ще свършиш в затвора. Трябва само да ми кажеш къде е иконата и ще те пусна на свобода.
Адам не си направи труда дори да поклати глава.
— Очевидно е дошло време да те запозная с нещо, което ще те заинтересува — каза Романов и извади лист хартия от плик, който се намираше във вътрешния му джоб.
Адам естествено беше озадачен. Не можеше дори да предположи какво е това. Романов го разгъна бавно и го вдигна, така че Адам можеше да вижда само гърба на листа.
— Този лист хартия разкрива присъда, произнесена в Москва през 1946 от съдията И. Т. Никиченко. Смъртна присъда — продължи Романов, — отнасяща се за майор Владимир Коски, дежурен от руския караул в нощта, когато е умрял райхсмаршал Херман Гьоринг. — Той обърна листа, така че Адам да го види. — Както виждаш, майор Коски е доказано виновен в съучастие с врага заради парична изгода. Доказано е, че той е отговорен за тайното внасяне на отровата в килията на райхсмаршала през нощта на неговата смърт.