Адам отвори широко очи.
— А, този път улучих — каза Романов. — Сега вече мисля, че най-накрая ще ми кажеш къде всъщност е иконата. Ако си спомням добре, имате подходящ за случая израз: честната размяна не е кражба. Твоята икона за моята икона плюс този законен документ, който ще възвърне честта на баща ти.
Адам затвори очи и с болка осъзна за първи път, че Романов няма представа какво е скрито в иконата. Романов не можа да скрие гнева си. Отиде до вратата.
Дръпна я и извика:
— Твой е.
Доктор Ставински влезе отново в стаята и продължи усмихнат, сякаш никога не е прекъсвал:
— Професор Мец никога не е бил доволен от втора фаза, защото дори смел и издръжлив човек като вас се нуждае от часове, дори и дни, за да се възстанови. Затова през последните си години в университета той посвети времето си да открие как може да се ускори целият този процес. Както при всички гениални неща, крайният резултат е поразително обикновен. Всичко, което е нужно, е само едно химическо съединение. Когато същото се инжектира в нервната система, причинява незабавно възстановяване — бърз аналгетик. Крайното откритие му отнело дванадесет години работа и определен брой смъртни случаи — каза Ставински, извади друго шишенце от кутията и заби в гумената му тапа иглата на втората спринцовка. — Това — каза той, като вдигна триумфално шишенцето, — се инжектира в кръвта ви и ви възстановява толкова бързо, че можете дори да се учудите дали изобщо някога сте изпитвали болка. За това гениално нещо Мец би трябвало да получи Нобелова награда, но това откритие не е за показване пред научните работници от цял свят. Но именно благодарение на него аз мога да повтарям непрекъснато експеримента си с вас, без да ви позволя да умрете. Както виждате, мога да пускам генератора на всеки тридесет минути през следващата седмица, стига това да е желанието ви. — Ставински се надвеси над пребледнялото, невярващо лице на Адам. — Мога да спра веднага щом ви вкарам антидота, стига да ми кажете къде е Царската корона.
Ставински напълни наполовина спринцовката. Адам почувства ледени тръпки, въпреки че шокът от мъченията го беше изпотил.
— Не се движете, капитан Скот, нямам желание да ви наранявам непрекъснато.
Адам почувства как иглата се забива дълбоко и след миг течността се вля в кръвта му.
Не можеше да повярва колко бързо започна да се съвзема. Само за минута отпадналостта му изчезна и той започна да се ориентира. Ръцете и краката възстановиха нормалната си чувствителност и в същото време желанието да не изпита никога повече болката от втора фаза ставаше все по-силно.
— Професор Мец е блестящ ум, ще се съгласите с мен — каза Ставински — и ако беше жив, сигурен съм, че щеше да напише доклад за вашия случай.
Ставински натисна ръчката и Адам примря. Откри, че крещи още по-силно. Тялото му непрекъснато се тресеше. Секунди по-късно отново почувства ледени тръпки и като се тресеше неудържимо, започна да повръща.
Ставински бързо го отвърза. Адам падна на земята и изхвърли каквото бе останало в стомаха му. Когато започна само да плюе, Полард го сложи обратно на стола.
— Трябва да разберете, че не мога да ви оставя да умрете, капитане. Къде е иконата? — изкрещя Ставински.
„В Лувъра“ — искаше да изкрещи Адам, но думите му излизаха като шепот, защото устата му отвътре беше като шкурка.
Ставински напълни отново втората спринцовка и инжектира течността в тялото на Адам. Той почувства още веднъж как агонията затихва и силите му се възвръщат.
— Десет секунди и продължаваме пак. Девет, осем, седем…
„Цимбелин“
— Шест, пет, четири…
„Зимна приказка“
— Три, две, едно.
„Бурята“
— А-а-а! — изкрещя той и веднага припадна.
Следващото нещо, което усети, беше студената вода, с която го заля полковникът, преди той отново да почне да повръща. Щом го завързаха отново в стола, Ставински пак му би инжекция, но Адам не вярваше, че ще може да дойде на себе си. Трябваше да умре, защото го искаше. Отново почувства иглата да пробожда плътта му.
Романов пристъпи напред и като гледаше право в Адам, каза: