— Мисля, че с доктор Ставински заслужихме една лека вечеря. Мислехме да те поканим, но разбираме, че стомахът ти няма да го понесе. Но като се върнем напълно освежени, доктор Ставински ще повтаря отново и отново целия ритуал, докато не ни кажеш къде си скрил иконата.
Ставински излезе. Влезе полковник Полард и Романов му каза нещо, което Адам не успя да осмисли. После Романов също напусна стаята, като затвори тихо вратата зад себе си.
Полард дойде до Адам и му предложи бутилката с вода. Адам я изгълта и искрено се изненада колко бързо се възстановява. Въпреки че усещанията му се възвръщаха, той се съмняваше дали може да оцелее още веднъж.
— Пак ще повръщам — каза Адам и наведе глава.
Полард бързо махна въжетата. Адам изхвърли само малко слюнка и се отпусна. Полковникът внимателно го вдигна обратно на стола. Адам стисна здраво двата крака на стола, изхвърли се напред с всичката сила, която можа да събере, прехвърли стола през главата си и го стовари върху изненадания полковник. Полард рухна в безсъзнание на пода и не чу как Адам каза:
— „Хенри VIII“, „Двама благородници“ — обзалагам се, че не си чувал за последната, полковник. Честно казано, доста хора се съмняват дали е написана от Шекспир.
Адам коленичи над тялото на полковника. Чудеше се какво да предприеме. Беше доволен, че звукоизолираната стая сега работи в негова полза. Изчака няколко секунди, като се опитваше да прецени какво е останало от силите му.
Вдигна съборената бутилка и пресуши последните капки. После пропълзя до леглото и си обу гащите, чорапите, обувките, вече не дотам бялата риза и панталоните. Понечи да си облече сакото и откри, че подплатата му е накъсана на ивици. Промени намеренията си и тръгна към полковника, олюлявайки се като старец. Смъкна сакото му от туид, марка „Харис“, и го облече. Беше му широко в раменете, но късо. Отправи се почти развеселен към вратата. Натисна дръжката и дръпна — вратата се отвори на сантиметър — нищо не се случи — два сантиметра — отново нищо. Той надникна през процепа, но видя само един тъмен коридор. Отвори вратата по-широко и звукът му заприлича на скърцането на гумите на състезателна кола. Увери се, че няма никой, и излезе в коридора. Долепи се до стената и огледа в двете посоки тесния коридор. Нямаше прозорци. Изчака очите му да привикнат към тъмнината. Успя да забележи светлина, идваща през остъклената част на една врата отсреща. Запъти се със ситни крачки към нея, почти сляп, докато видя друг сноп светлина изпод една врата вдясно — около десетина метра от първата. Продължи да се промъква внимателно напред и беше само на една крачка от първата врата, когато тя се отвори рязко и от нея излезе дребен мъж с бяла блуза и синя кухненска престилка. Адам замръзна до стената. Кухненският работник извади пакет цигари и кибрит от джоба си и се отправи в противоположната посока. Стигна остъклената врата, отвори я и излезе. Адам видя силуета му, очертан зад грапавото стъкло. Драскане на клечка, запалване на цигара, първото издишване на дима — Адам чу дори и въздишка.
Адам се промъкна покрай вратата, за която вече знаеше, че е на кухнята, и продължи към външната врата. Бавно натисна дръжката в очакване мъжът да се раздвижи. Пантите и на тази врата отдавна не бяха смазвани. Пушачът се обърна и се усмихна. Лявата ръка на Адам се заби в стомаха му. Човекът с цигарата се наклони напред и десният юмрук на Адам се стовари с всичката сила, която можа да събере, върху челюстта му. Онзи се свлече на земята, а Адам остана над него, благодарен, че не помръдна.
Замъкна скованото тяло през тревата зад един храст и коленичи до него, докато се ориентира. Успя да забележи само високата стена напред и постлания с чакъл вътрешен двор пред нея. Стената хвърляше дълга сянка, а луната осветяваше малките камъчета. Около двадесетина метра…
Той събра сетните си сили, затича се към стената и се прилепи до нея като мида, без да помръдва в сянката й. После тихо и бавно се запридвижва покрай стената, метър след метър, докато стигна предната част на това, което според него бе руското посолство. Огромните зелени дървени врати на предния вход бяха отворени и през тях бавно минаваха лимузини. Адам се обърна и погледна към парадния вход на посолството. На горното стъпало забеляза едър мъж, окичен с медали, който се ръкуваше лично с всеки от заминаващите гости. Предположи, че това е посланикът.
Един-двама от гостите си заминаваха пеша. На портата стояха мирно двама въоръжени стражи и поздравяваха всяка кола, минаваща на излизане покрай тях.