Адам изчака едно огромно БМВ със западногерманско знаменце на капака да намали скоростта, докато излиза през вратата. Използва го за прикритие, излезе в центъра на пътя и като следваше отблизо колата, мина направо между пазачите и се отправи към шосето.
— Bonsoir36 — каза той тихо на пазачите, докато колата се придвижи напред: беше само на метър от шосето.
„Върви, не тичай! — повтаряше си той. — Върви, върви, докато се отдалечиш от погледа им.“
Двамата пазачи го поздравиха почтително.
„Не се обръщай назад!“
Друга кола излезе след него, но той продължи да гледа само напред.
— Tu cherches une femme?37 — повтори гласът.
Идваше откъм ниска входна врата, Адам беше навлязъл в лошо осветена тясна улица. Няколко мъже на неопределена възраст вървяха безцелно по тротоара. Той ги бе изгледал подозрително и бе продължил в тъмнината.
— Какво? — каза Адам и отстъпи към платното. Сетивата му се изостриха от неочаквания звук.
— От Британия, да? Момиче ли търсиш? — Гласът беше с определен френски акцент.
— Ти говориш английски? — попита Адам. Все още не виждаше ясно жената.
— При моята професия трябва да знаеш много езици, cheri, иначе ще гладуваш.
Адам се опита да свърже мислите си.
— Колко вземаш за една нощ?
— En, bien38, но още не е полунощ — каза момичето. — Така че ще трябва да взема двеста франка.
Въпреки че нямаше пари, Адам се надяваше момичето да го заведе някъде на безопасно място.
— Ще ти дам.
— D’accord39 — каза момичето и излезе на светло.
Адам се изненада, като видя колко е привлекателна.
— Хвани ме под ръка и ако минем покрай полицай, кажи само „Ма femme“40.
Адам се запрепъва напред.
— Май се прекалил с пиенето, cheri. Няма значение, можеш да се облегнеш на мен.
— Не, просто съм уморен — каза Адам. Едва успяваше да върви в крак с нея.
— Бил си на прием в посолството, нали?
Адам се обърка.
— Не се изненадвай, cheri. Повечето от редовните ми клиенти са от посолствата. Те не могат да си позволят случайни връзки, tu comprends41?
— Вярвам ти.
— Апартаментът ми е зад ъгъла — каза тя.
Адам беше сигурен, че може да стигне дотам, но когато видя блока и стълбите, пое дълбоко въздух. Успя да стигне само до входната врата.
— Аз живея на последния етаж, cheri. Чудесен изглед — каза ясно тя, — но се страхувам — как го казвате — няма асансьор.
Адам не отговори, а само се облегна на стената. Дишаше дълбоко.
— Ти си fatigue42 — каза тя.
Когато стигнаха до втория етаж, момичето вече влачеше Адам нагоре по стълбите.
— Не вярвам да се справиш тази вечер cheri — каза тя, като отвори входната врата и светна. — Но все пак нали си плащаш.
Тя влезе вътре и светна лампите.
Адам се олюля и се стовари на първия стол, който се изпречи пред него. Момичето беше изчезнало в другата стая и той направи върховни усилия да не заспи, докато тя се върне.
Тя застана на прага на осветената стая и Адам успя за първи път да я разгледа както трябва. Имаше къса руса къдрава коса и беше облечена с прилепнала черна пола дълга до коленете. Широк бял ластичен колан подчертаваше тънкия й кръст. Беше обута с черни мрежести чорапи, които разкриваха такива крака, че при нормални обстоятелства Адам не би могъл да устои на гледката.
Тя тръгна към Адам, като леко поклащаше ханша си, и коленичи пред него. За негова изненада очите й бяха невероятно зелени.
— Би ли ми дал сега двестате франка? — попита тя. После прекара ръка по бедрото му.
— Нямам никакви пари — каза откровено Адам.
— Какво? — извика тя, за първи път с нотки на гняв в гласа, мушна ръката си във вътрешния му джоб и извади издут портфейл. — В такъв случай това какво е? Не обичам такива шеги! — Тя му подаде дебелия портфейл.
Адам го отвори и видя, че е претъпкан с френски франкове и няколко английски банкноти. Заключи, че услугите на полковника се заплащат в брой.
Извади две банкноти от по сто франка и ги подаде прилежно на момичето.
— Така е по-добре — каза тя и изчезна в другата стая.
Адам бързо провери съдържанието на портфейла и откри вътре шофьорска книжка и няколко кредитни карти на името на Албърт Томкинс — очевидно това бе истинското име на „полковника“. Бързо се огледа: до стената бе опряно двойно легло, което заемаше по-голямата част от стаята. Освен стола, на който седеше, в стаята имаше само тоалетка и малка табуретка с червена плюшена възглавничка. По-голямата част от дървения под бе покрита със син позахабен килим. Вляво от него имаше малка камина, в чийто ъгъл бяха старателно подредени куп цепеници. Адам искаше само да легне и да заспи, но събра сетните си сили и се надигна, замъкна се до камината и скри портфейла между дървата. Залитна назад и падна на стола точно когато вратата пак се отвори. Момичето пак застана под светлината на прага, но този път беше облечена само с розов халат, толкова ефирен, че дори и в сегашното си състояние Адам виждаше всичко през него и при най-лекото й движение. Тя пресече бавно стаята и отново коленичи до стола му.