Заборски започна да чете някои от преценките, които лично бе добавил през последните четири години — по-специално настъпилите промени откакто Романов бе един от личните му подчинени. Той бе достигнал чин майор и след успешните си прояви бе назначен за началник на отдел. До името му бяха поставени две червени точки, които свидетелстваха за успешни мисии. Те се отнасяха за цигулар дисидент, опитващ се да напусне Прага, и за един генерал, който се бе надявал да оглави малка африканска държава. Заборски се впечатли най-много от това, че неговото протеже беше нагласил нещата така, че западната преса считаше чехите виновни за първия случай, а американците — за втория. Но най-важното постижение на Романов бе вербуването на агент от британското Министерство на външните работи, чието паралелно служебно израстване бе подпомогнало много кариерата на Романов. Никой не се изненада, когато Романов бе назначен за началник на отдел, включително и той самият. Но на Заборски скоро му стана ясно, че на Романов му липсва първичното впечатление на оперативната служба.
Председателят отгърна на последната страница, където се правеше преценка на характера. Там повечето от сътрудниците бяха единодушни: „амбициозен, рафиниран, безскрупулен, дързък, но невинаги може да се разчита на него“ — тези думи преобладаваха при всяка оценка.
На вратата се почука силно. Заборски затвори папката и натисна един бутон под бюрото си. Двойната врата се отвори и Александър Петрович Романов влезе в стаята.
— Добро утро, другарю председател — каза елегантният млад мъж и застана мирно.
Заборски погледна човека, когото бе избрал, и почувства лека завист, че боговете са надарили така много един толкова млад човек. И все пак именно Заборски бе решил как да използва този човек за благото на държавата.
Той продължи да се взира в ясните му очи и заключи, че ако Романов бе роден в Холивуд, нямаше да му е трудно да си изкарва прехраната. Костюмът му като че беше ушит при Савил Роу — и може би наистина беше. Заборски предпочиташе да не обръща внимание на такива нередности, въпреки че се изкушаваше да попита младия мъж къде си поръчва ризите.
— Викали сте ме — каза Романов.
Председателят кимна.
— Току-що се връщам от Кремъл — каза той. — Генералният секретар ни натовари с особено деликатен проект, който е от голямо значение за държавата. — Заборски замълча. — Планът е толкова поверителен, че ще трябва да докладвате само на мен. Можете да си сформирате собствен екип и бъдете сигурен, че може да разполагате с неограничени средства.
— За мен е чест — каза Романов и в гласа му прозвуча необикновена искреност.
— Почестите наистина ще дойдат — отговори председателят, — ако успеете да откриете къде се намира Царската икона.
— Но аз мислех… — започна Романов.
Четвърта глава
Адам отиде до леглото си и взе от рафта Библията — подарък от майка му по случай първото му причастие. Като я отвори, от позлатените краища на страниците й се посипа прах. Той остави плика при „Откровението на Йоан Богослов“ и върна Библията на рафта.
Отиде в кухнята, опържи си едно яйце и претопли останалата половина от вчерашната консерва боб. Сложи противното ядене на кухненската маса, но от ума му не излизаше богатото угощение, на което сигурно се наслаждаваха в момента Лорънс и Каролин в новия италиански ресторант. Адам се нахрани, изми си чинията и после се върна в стаята си. Легна и се замисли. Дали съдържанието на избелелия плик щеше най-после да докаже невинността на баща му? В съзнанието му започна да се оформя един все още неясен план.
Когато часовникът в хола удари десет, Адам свали дългите си крака от леглото и измъкна Библията от етажерката. Извади плика с малко страх. После включи нощната лампа до малкото бюро, разгъна двата листа и ги постави пред себе си.
Единият се оказа лично писмо от Гьоринг до бащата на Адам, а другият изглеждаше по-стар и приличаше на официален документ. Адам го остави настрана и започна да изучава писмото ред по ред, но без резултат.
Той откъсна един празен лист от бележник на бюрото на Лорънс и започна да преписва текста на писмото. Изпусна само обръщението и това, което му заприлича на прощални думи — „Hochachtungsvoll“1. Следваше едрият отчетлив подпис на райхсмаршала. Адам провери внимателно копието и пъхна оригинала в избелелия плик. Тъкмо започваше същата процедура и с официалния документ, когато чу превъртането на ключ във входната врата. Последваха гласове, по които Адам разбра, че Лорънс и Каролин са изпили повече от обещаната бутилка вино, особено Каролин — тя почти не говореше, а избухваше в непрекъснати пронизителни кискания.