— Bonjour, monsieur55 — започна мъжът, загледан в Адам. Беше първият мъж, който не прояви открито интереса си към Жана. — Разбирам, че сте англичанин — каза той и взе иконата, без да поглежда повече към двамата.
— Да, да.
Един от пазачите хвана палката си.
— Интересно — повтори той. — Бих казал направо — той се поколеба — края на деветнадесети век, хиляда осемстотин и седемдесета, а може би осемдесета. Впечатляващо. Не сме имали такава в Лувъра — добави той. — Разбирате, че е само едно незначително копие — каза той, като върна иконата на Адам. — Оригиналната Царска икона „Свети Георги и змея“ е в Зимния дворец в Ленинград. Виждал съм я — добави той самодоволно.
— Разбира се, че сте я виждали — каза тихо Адам, докато слагаше иконата обратно в пликчето.
Възрастният мъж се поклони ниско на Жана, отстъпи заднишком към вратата и каза:
— Доста забавно, но само преди няколко седмици още някой правеше запитвания за Царската икона.
Единствено Адам не се изненада от думите му.
— Аз само… — започна главният пазач.
— Изпълнявахте дълга си — довърши Адам. — Бих казал, че съвсем естествено взехте предпазни мерки — добави малко надуто той. — Мога само да се възхищавам на начина, по който извършихте всичко.
Жана се взираше и в двамата, без да разбира какво става.
— Много сте любезен, господине — каза пазачът успокоен. — Надявам се, че пак ще дойдете — добави той и се усмихна на Жана.
Пазачът ги придружи до изхода на Лувъра и когато те излизаха, застана мирно и отдаде чест.
Адам и Жана излязоха навън под парижкото слънце.
— Мога ли сега вече да знам за какво беше всичко това? — попита Жана.
— Беше magnifique56 — каза Адам, без да се опитва да й обясни каквото и да било.
— Знам, знам — каза Жана. — Но защо ти беше нужно да правя представление, достойно за „Оскар“, щом иконата е твоя?
— Вярно — съгласи се Адам. — Но я бях оставил при тях на съхранение за през нощта. И ако не беше блестящото ти изпълнение, щеше да ми отнеме доста време, докато убедя властите, че иконата ми принадлежи.
Разбра по израза на лицето й, че не й е ясно за какво й говори.
— Знаеш ли, че бях за първи път в Лувъра? — каза Жана и се облегна на Адам.
— Безценна си — засмя се той.
— Не, имам цена — каза тя и го погледна. — Договорихме се за двеста франка, независимо дали иконата е твоя, или не.
— Правилно — каза Адам, извади портфейла на полковника, измъкна двеста франка и добави още сто. — Честно спечелени.
Тя прибра парите с благодарност и каза:
— Мисля, че ще си дам почивка тази вечер.
Адам я хвана с две ръце и я целуна по двете бузи, сякаш че беше френски генерал.
Тя го целуна по устните и се усмихна.
— Когато, пак дойдеш в Париж, cheri, обади ми се. Дължа ти нещо.
— Как може да си толкова сигурен?
— Защото Антарктик е дал на Пембъртън прекалено много сведения.
— Какво искаш да кажеш?
— Беше ми казал, че Пембъртън е заявил, че Антарктик няма да позвъни вече, ако има още един провал. Той наистина не се е обадил, а Пембъртън си е измислил фактите. Накъде ви каза, че се е отправил?
— Обратно към Женева. Нещо свързано с немското момиче и банката.
— Момичето е мъртво и банката е затворена за уикенда. Сигурно е на път за Англия.
— Бих желал да наема кола, която ще оставя някъде по крайбрежието. Не съм решил още на кое пристанище — каза той на момичето зад щанда.
— Bien sur, monsieur — каза момичето. — Бихте ли били така любезен да попълните формуляра, а също така ни трябва и шофьорската ви книжка.
Адам извади всички документи от вътрешния си джоб и подаде шофьорската книжка на полковника, попълни бавно формуляра, като имитира подписа на полковника от картата му за клуба „Плейбой“ и подаде цялата сума в брой, с надеждата всичко да приключи по-бързо.
Момичето взе сумата и внимателно преброи банкнотите, а после провери шофьорската книжка и подписа на формуляра. Адам си отдъхна, че тя не забеляза несъответствието във възрастта. Прибра обратно в джоба си всички документи на Албърт Томкинс заедно с портфейла, а момичето се обърна и взе ключа от дъската зад гърба си.
— Колата е червен ситроен и е паркирана долу. Номерът й е напечатан и на ключа.