Вдигна погледа си към старши офицера от КГБ, който му беше връчил съобщението.
— Да не би Ментор да ме мисли за наивен? — каза Романов на колегата си от Париж. — Вече знаем от нашия агент в Амстердам, че той сега е на път към френското крайбрежие.
— Тогава защо Ментор ще иска да ви изпраща в противоположна посока?
— Защото сигурно той е човекът, който осведомява и американците — каза хладно Романов и се обърна към полковника, който стоеше до него: — Знаем, че няма да тръгне от Дюнкерк. Тогава какви други възможности остават?
— Шербург, Хавър, Диел, Булон или Кале — отговори полковникът, като погледна към картата върху масата. — Мога да се обзаложа, че ще е Кале.
— За нещастие — каза Романов — капитан Скот не е толкова прост. Тъй като магистралата води директно към Кале, капитанът ще очаква да сме завардили тази част от маршрута. Мисля, че нашият приятел ще опита първо от Булон или Диел.
Той провери разписанието, с което го бе снабдил вторият секретар.
— Първият ферибот, който би могъл да хване, тръгва от Булон за Дувър в три, а после в пет има от Диел за Нюхейвън.
Романов провери също Кале и Хавър.
— Добре, фериботът от Кале е тръгнал днес в дванадесет и тъй като той се обади на момичето след дванадесет, няма как да е хванал него. От Хавър тръгва чак довечера в седем и петнадесет, но той няма да рискува да тръгне толкова късно. Предполагам, че ще стигнем, полковник, и мисля, че капитан Скот ще падне още веднъж в ръцете ни.
Адам излезе от relais routier57 и само след минути започна да застига състезаващите се колоездачи по пътя към Абервил. Мислите му се върнаха към Романов. Подозираше, че агентите му са добре разположени по летищата, гарите и шосетата. Но дори и КГБ не можеше да бъде на петдесет места едновременно.
След Абервил Адам пое пак по шосето за Булон, но трябваше да остане в средата на платното, за да избегне клатещите се колоездачи. Дори се наложи да натисне спирачките, когато пред него се сблъскаха и паднаха един италиански и един британски състезател. Англичанинът остана зловещо неподвижен отстрани на пътя.
Адам се почувства виновен, че не спря да помогне на сънародника си, но се страхуваше, че всяко забавяне ще му попречи да хване кораба. Забеляза напред камиончето на британския отбор, даде газ да го настигне и махна на шофьора да спре.
Мъжът зад кормилото се изненада, но спря и смъкна прозореца. Адам също спря, скочи и се затича към него.
— Едно от вашите момчета претърпя злополука на около километър назад — извика той и посочи към Париж.
— Благодаря, колега — каза шофьорът, обърна колата и потегли в обратна посока.
Адам продължи да кара умерено бързо, докато отмина всички колоездачи. После отново превключи на най-високата скорост. Видя на един пътен знак, че до Булон остават само тридесет и два километра: все още спокойно щеше да стигне за ферибота в три. Започна да си представя какво ще стане, ако успее да оцелее след понеделник. Можеше ли изобщо някога да се върне към ежедневните си занимания? Кросове в парка, срещи с комисията във Външно министерство, тренировки със старши сержанта и дори собствените му заслуги за предаването на иконата в сигурни ръце. Проблемът беше, че той още не беше решил чии ръце са сигурни.
Над него профуча един хеликоптер, приличаше на голяма зелена жаба; Адам помисли, че сега това би бил идеалният начин да се върне в Англия. С негова помощ можеше дори да стигне навреме Харли стрийт за медицинския преглед за Външно министерство.
Видя хеликоптера да обръща и да завива обратно към него. Предположи, че някъде наблизо може да има военно летище, но не си спомняше за такова от времето, когато беше в армията. Минута по-късно чу шума от перките — хеликоптерът прелетя напряко през шосето, беше се спуснал много ниско. Адам стисна кормилото толкова силно, че чак кокалчетата на ръцете му побеляха, тъй като през ума му мина една невъзможна мисъл. През това време хеликоптерът пак изви назад и този път полетя право срещу него.
Адам вдигна стъклото на колата, сви се над кормилото и се вгледа в небето. Можа да различи три силуета в кабината. Удари с юмрук кормилото, защото осъзна колко лесно е било за тях да проследят колата, записана на името на така добре познатия им човек.
Представи си триумфалната усмивка на Романов, докато хеликоптерът кръжеше отгоре.
Пред очите на Адам неочаквано изникна един пътен знак и той зави към някакво село на име Фльорвил. Вдигна деветдесет километра в час и малката кола заподскача по тесния селски път.