Хеликоптерът също зави надясно и започна да го следва.
Адам зави рязко вляво и едва избегна сблъсъка с един трактор, който излизаше от някаква току-що изорана нива. После обърна и се отправи обратно към шосето за Булон, като се мъчеше отчаяно да реши какво да предприеме. Всеки път, когато погледнеше нагоре, виждаше хеликоптера. Чувстваше се като марионетка, движена от кукловода — Романов.
Един пътен знак указваше за предстоящ нисък тунел, но Адам се отказа от мелодраматичната възможност да опита да ги принуди да катастрофират: нямаше нужда да му се напомня, че всъщност той е новакът. Тунелът беше дълъг шестдесетина метра, доста широк, но нисък, не би могъл да мине двуетажен автобус.
За миг Адам се почувства в безопасност. Натисна рязко спирачките на малкия ситроен и спря на около тридесет метра преди края на тунела. Колата почти одраска стената. Той включи фаровете и те блеснаха в тъмнината. В продължение на няколко секунди наблюдаваше как приближаващите коли намаляват скоростта, преди да се разминат с него на безопасно разстояние.
После изскочи от колата, хукна към края на тунела и се залепи до стената. Хеликоптерът бе продължил напред, но вече се връщаше, насочваше се точно към тунела. Адам го наблюдаваше как прелита над главата му и след минути пак се връща обратно.
Докато чакаше, откъм колата се появиха двама автостопаджии — приказваха си безгрижно, без да имат представа за неговите затруднения.
Той погледна отчаяно двамата млади мъже и извика:
— На стоп ли сте, момчета?
— Да — отвърнаха те почти едновременно.
Адам залитайки пресече шосето и отиде при тях.
— Добре ли сте? — попита единият, но не можа да види кой точно в тъмнината.
— Не, не съм — простичко обясни Адам. — Изпих малко повече вино на обед, а шосето е тъпкано с полиция заради колоездачното надбягване. Със сигурност ще ме хванат, ако продължа. Някой от вас може ли да кара кола?
— У мен е само канадската ми книжка — каза по-високият от младежите. — И освен това ние сме тръгнали за Париж, а колата ви е спряла в обратна посока.
— Колата е на „Херц — коли под наем“ — обясни Адам. — Взех я тази сутрин и трябва да я върна до седем вечерта. Но няма да успея в сегашното си положение.
Двамата младежи го погледнаха с недоверие.
— Ще ви дам сто франка, ако я върнете вместо мен. Разбирате, че не мога да си позволя да загубя книжката си, аз съм търговски пътник — обясни Адам.
Никой от двамата не проговори.
— Уверявам ви, че документите ми са наред — каза Адам и ги подаде на по-високия, който отиде до колата и разгледа книжката и талона на Албърт Томкинс на светлината на фаровете, а после каза нещо на приятеля си.
Адам чу перките на хеликоптера да свистят близо до входа на тунела.
— Не ни трябват стоте ви франка — каза накрая по-високият. — Искаме да ни дадете бележка, в която да обясните защо ние връщаме колата на „Херц“ в Париж вместо вас.
Адам извади писалката на полковника и малко прекалено трезво се наведе над капака на колата и написа бележката на гърба на квитанцията от „Херц“.
— Защо не дойдете в Париж с нас?
Адам се поколеба малко. Не можеха ли и те да чуят шума?
— Не. Трябва да стигна в Булон.
— Можем да ви закараме до Булон, и пак ще ни остане достатъчно време да върнем колата в Париж.
— Не, не. Много мило от ваша страна. Мога сам да се погрижа за себе си, стига да съм сигурен, че колата ще бъде върната възможно най-бързо.
Високият сви рамене, а спътникът му отвори задната врата и хвърли раниците им на седалката. Адам остана в тунела, докато те запалиха колата. Чуваше как перките забавят ритъма си: хеликоптерът сигурно се снишаваше да кацне някъде наблизо в полето.
„Тръгвайте, тръгвайте, за бога! Тръгвайте!“ — молеше се той. Колата потегли към Булон, след стотина метра обърна в една отбивка и се отправи обратно към тунела. Свирнаха му, когато минаха покрай него, и изчезнаха към Париж. Адам коленичи с облекчение и тъкмо щеше да стане и да тръгне, когато видя два силуета на входа на тунела. На фона на ясното синьо небе се очертаваха фигурите на двама високи слаби мъже. Стояха и се взираха в тунела. Адам не помръдна, молеше се да не са го забелязали.