После изведнъж единият тръгна към него, другият остана на входа. Адам знаеше, че няма надежда пак да избяга, и коленичи, проклинайки собствената си глупост. Само след секунди щяха да го видят.
— Да не губим повече ценно време, Марвин, нали видяхме, че това английско копеле тръгна обратно към Париж.
— Мислех, че… — започна другият, когото бяха нарекли Марвин.
— Остави аз да мисля. Да се връщаме в хеликоптера, преди да го изпуснем.
Марвин, който беше само на двадесетина метра от Адам, неочаквано спря, обърна се и хукна назад.
Адам остана известно време на мястото си. Студена лепкава пот изби по тялото му, когато разбра, че преследвачът му не е Романов. Ако единият от тях не го беше нарекъл „английско копеле“, той с удоволствие щеше да се предаде. Изведнъж болезнено осъзна разликата между реалност и фантазия: беше останал без приятели.
Не се помръдна, докато не чу хеликоптерът да се издига. Взря се навън и можа да види през арката на тунела как американците се отправят към Париж.
Излезе от тунела и закри с ръка очите си. Слънцето грееше много по-силно от преди. А сега — накъде? Оставаше по-малко от час до отплуването на кораба, но той вече нямаше транспорт. Не беше сигурен дали трябва да опита на автостоп, да търси автобусна спирка или просто да се отдалечи колкото е възможно от главното шосе. Непрекъснато гледаше нагоре в небето. Колко ли време още оставаше, докато стигнат колата и разберат, че вътре не е той?
Колоездачите отново започнаха да го задминават. Той продължи да върви и дори намери достатъчно сили да ободри британските състезатели, когато го задминаваха. Камиончето на британския отбор ги следваше отблизо и Адам направи знак да го вземат на стоп. За негова изненада колата спря.
Шофьорът смъкна стъклото и попита:
— Не бяхте ли вие човекът, който ме спря преди в Абервил?
— Точно така — каза Адам. — Оправи ли се момчето?
— Не, почива си отзад. Има разтегнато сухожилие. Какво стана с колата ви?
— Счупи се и я оставих на около километър назад — каза Адам като сви философски рамене.
— Лош късмет. Мога ли да те закарам? — попита мъжът. — На този етап отивам само до Булон, но скачай вътре, ако те устройва.
— Благодаря — каза Адам с облекчението на брадат битник, попаднал на единствения човек, пожелал да спре и да го вземе.
Шофьорът се пресегна и му отвори вратата.
Преди да се качи, Адам заслони очите си и погледна още веднъж към небето. Хеликоптерът не се забелязваше, но въпреки това Адам знаеше, че не след дълго ще се върне. Американците скоро щяха да разберат, че има само едно място, където е могла да стане размяната.
— Казвам се Боб — каза облеченият в анцуг шофьор и му подаде ръка. — Аз съм менажерът на британския отбор.
— Аз съм Адам.
Ръкуваха се сърдечно.
— За къде пътуваш?
— За Булон — каза Адам. — И с малко късмет мога да хвана кораба в три часа.
— Трябва да сме там към два и тридесет — каза Боб, — защото следобедният етап започва в три.
— Вашият състезател ще може ли да кара? — попита Адам като посочи зад рамото си.
— Не, той няма повече да участва в това състезание — каза менажерът. — Разтегнал си е сухожилието на крака и ще са нужни, както обикновено, няколко седмици, докато оздравее. Ще трябва да го оставя в Булон и аз смятам да завърша последния етап. Случайно да караш колело?
— Не — каза Адам. — Справям се малко, но не съм въртял педали, откакто сестра ми счупи семейното ни колело.
— Все още имаме шансове за бронза — каза Боб, когато задминаха британските състезатели.
Адам им пожела успех с вдигнати палци и после погледна през рамо към задното стъкло. Успокои се, като видя, че хеликоптерът не се появява на хоризонта.
Колата навлезе в предградията на Булон. Боб го закара до самото пристанище.
— Пожелавам ви да вземете бронзовия медал — каза Адам, като скочи от камиончето. — Благодаря много и успех през следващия пробег.
Погледна часовника си: оставаха двадесет минути до заминаването на кораба. Чудеше се дали не е доста много. Отиде до касата и изчака малко, а после си купи пътнически билет. Не преставаше да се оглежда дали някой не го наблюдава, но никой не проявяваше интерес към него. След като купи билета си, той се отправи към кораба и тъкмо започна да свири с уста някаква не особено мелодична версия на „Вчера“, когато в далечината се появи една черна точка. Нямаше как да сбърка — само звукът му беше достатъчен.