Адам погледна към мостчето, което водеше към палубата на кораба, само на няколко метра от него, а после пак видя как точката в небето става все по-голяма. Погледна часовника си: корабът трябваше да тръгне след дванадесет минути — съвсем достатъчно време, за да могат преследвачите му да приземят хеликоптера и да се качат на борда. Ако той се качи и американците го последват, няма начин да не го открият. Но ако американците се качат на кораба, а той остане на брега, би имал достатъчно време да стигне до Диел, преди да е отплувал следващият ферибот.
Адам бързо затича обратно към огромната тълпа, която чакаше старта на новия пробег от състезанието по колоездене на шосе.
През това време хеликоптерът се стрелна отгоре и започна да кръжи като керкенез, който търси мишка.
— Нали каза, че много бързаш да хванеш кораба? — Адам се обърна със свити юмруци, но се озова лице в лице с менажера на британския отбор, който сега беше облечен в състезателен екип.
— Промених намеренията си.
— Имаш ли нещо против да закараш нашата камионетка до следващия пункт? — попита Боб с надежда.
— Къде е той? — попита Адам.
— Дюнкерк — каза менажерът.
Адам опита да си спомни по кое време отплава корабът на Робин.
— Six minutes58 — чу се глас по високоговорителя.
— Окей — каза Адам.
— Добре — каза менажерът. — Последвай ме.
Адам изтича след него към камиона.
— Quatre minutes59 — чу ясно Адам, докато Боб отключи камионетката и му подаде ключовете.
Адам погледна към кораба. Двамата американци излизаха от билетната каса.
— Deux minutes.60
Адам скочи на шофьорското място, погледна пак към кораба и видя как Марвин и колегата му се отправят към мостика.
— Une minute.61
— Само закарай колата до Дюнкерк и остави ключовете в британския контролно-пропускателен пункт. Ще се видим, като пристигнем там.
— Успех — каза Адам.
— Благодаря — каза Боб и изтича на стартовата линия при съотборниците си, които държаха нетърпеливо колелото му.
— Trente secondes.62
Адам видя как мостчето на кораба се вдига точно когато стартерът вдигна пистолета си.
— Готови… Старт!
Корабната сирена изсвири провлачено и двамата американци заминаваха за Дувър. След секунда изстрелът даде начало на колоездачното състезание, а Адам включи на втора скорост и се отправи към Дюнкерк.
Двадесет и четвърта глава
Адам седеше в малкото кафене на пристанището и чакаше да се появи автобусът. Беше оставил колата на контролно-пропускателния пункт и вече бе готов да се качи на кораба, но искаше да се увери, че Робин ще пристигне.
Автобусът се появи на пристанището десет минути преди тръгването на кораба, Робин слезе и Адам я поздрави.
— Не можеш да се отделиш от мен, нали? — каза тя.
Адам избухна в смях и почти я прегърна.
— Хубаво е, че те виждам — каза той.
— Мислех, че се връщаш в Англия по някакъв тайнствен маршрут — с разузнавателна ракета или нещо дори по-екзотично.
— Не че не исках — каза Адам, — но американците бяха на контролния пункт точно когато реших да пътувам за чужбина.
— Американците? — попита тя.
— Като се качим на борда, ще ти обясня всичко подробно.
Никой от двамата не забеляза младия агент, който беше проследил Робин от Берлин. Той отиде в една телефонна будка и набра презокеански номер.
— Нямаше да ти повярвам на нито една дума, ако не бяха две неща.
— Именно?
— На първо място — висш служител от Външно министерство върна в Амстердам паспорта на Дъдли Хулм. А това ме подсеща да ти дам твоя.
Тя порови из чантата си, извади тъмносиния му паспорт и му го подаде.
— А кое е второто? — попита Адам, като взе с благодарност паспорта си.
— Имах съмнителното удоволствие да се срещна лице в лице с другаря Романов и нямам желание това да се случва отново.
— А пък аз възнамерявам да го срещна отново — каза Адам.
— Защо? — попита Робин.
— Защото искам да го убия.
Романов и Полард пристигнаха в Дувър няколко минути преди определеното време за акостиране на ферибота и зачакаха нетърпеливо. Романов се настани така, че да може да вижда през прозореца на митницата, и наблюдаваше как фериботът влиза в пристанището. Беше намерил идеалното място зад един автомат за кафе, тъй като можеше да проследи всеки, който влиза във фоайето на митницата, и същевременно оставаше скрит за другите.