Адам погледна към младежа, чието черно кожено яке бе покрито с малки лъскави кабари. На гърба му беше написано „Хайл Хитлер“. После стана и отвори прозореца.
— Може би малко свеж въздух ще помогне — каза той и пак седна.
След секунда всичките четирима започнаха да душат.
— Мисля, че миризмата става по-лоша — заключи лидерът им.
— Трябва да е от мен — каза Адам.
Душенето спря и младежите се втренчиха в ъгъла с невярващи очи, онемели от дързостта му.
— Нямах време да взема душ след тренировката по джудо — добави той, преди някой от тях да бе възвърнал способността си да говори.
— Добър си по джудо, а? — попита седналият до него.
— Сравнително — каза Адам.
— Какъв пояс си? — заразпитва Тери нападателно. — Кажи де, знам, че е черен — добави подигравателно той.
— От осем години не съм с черен пояс — каза Адам небрежно, — но ми дадоха втори дан съвсем наскоро.
На три от четирите лица се изписа страх.
— Аз самият мислех да се заема с джудо — продължи лидерът, изпъна ръката си и стегна мускули. — Колко време трябва, за да станеш добър?
— Занимавам се по три часа дневно вече почти дванадесет години и още не съм достигнал олимпийските стандарти — отговори Адам и проследи с поглед как тъмнокосият мъж в палтото с качулка мина пак покрай купето. Този път той се втренчи направо в Адам, а после бързо отмина. — Разбира се — продължи Адам, — ако искаш сериозно да се занимаваш с джудо, трябва да притежаваш едно-единствено качество — дързост. Никой не може да те научи на това. Или го имаш, или го нямаш.
— Имам дързост — каза нападателно Тери. — Не се страхувам от нищо. И от никого — добави той, като гледаше право в Адам.
— Добре — каза Адам. — Защото може да ти се удаде случай да докажеш твърдението си, още преди да сме завършили пътуването.
— Какво намекваш? — попита момчето с якето „Хайл Хитлер“. — Искаш да се бием или какво.
— Не — каза хладно Адам. — Просто в този момент ме следи частен детектив, който се надява да ме хване, когато прекарвам нощта с жената на клиента му.
Четиримата замълчаха за първи път по време на пътуването. В очите им се четеше нещо като уважение.
— Ще бъдеш ли с нея? — попита лидерът.
Адам кимна заговорнически.
— Добро парче ли е в леглото? — попита Тери похотливо.
— Не е лошо — каза Адам, — изобщо не е лошо.
— В такъв случай само ни покажи този детектив и ние ще го подредим за през нощта — каза лидерът, удари с лявата ръка десния си бицепс и с явно удоволствие вдигна стиснатия си юмрук.
— Това може да се окаже прекалено — каза Адам. — Но ако го задържите малко, докато аз сляза на „Уотърло Ийст“, ще имам поне достатъчно време, за да предупредя дамата.
— Нито дума повече, кавалере — каза лидерът. — Твоето любопитно приятелче ще бъде оставено на Чаринг Крос, овързано като колетна пратка.
Останалите трима младежи избухнаха в смях и Адам започна да съзнава, че само за една седмица Романов бе успял да го превърне в лъжец почти от класата на покойния баща на Робин.
— Ето го — прошепна Адам, когато мъжът с палтото мина за трети път.
Всички погледнаха навън в коридора, но видяха само отдалечаващия се гръб.
— Влакът трябва да пристигне в „Уотърло Ийст“ след единадесет минути — каза Адам, като погледна часовника си. — Затова предполагам… ако още мислите, че ще можете…
Четиримата от новосъздадения екип се наведоха напред в нетърпеливо очакване.
След няколко минути Адам се измъкна, като остави вратата на купето широко отворена. Тръгна бавно в обратна посока на тази, в която бе видял да заминава мъжът в синьото палто. Стигна до края на вагона, обърна се и видя, че мъжът върви бързо към него. Когато мина покрай отвореното купе, вдигна ръка, за да привлече вниманието на Адам, но в този миг от купето го сграбчиха две ръце, мерна се черно кожено яке и мъжът изчезна вътре със сподавен вик. Вратата се затвори и щорите се спуснаха.
Влакът бавно навлезе в гара „Уотърло Ийст“.
Автобусът спря пред сградата на Кралския филхармоничен оркестър. Робин бе напрегната. Тъмнозелен форд ги следваше вече четиридесет километра и откакто бе разбрала това, тя не смееше да мръдне от мястото си.
Докато измъкваше контрабаса от автобуса, тя погледна назад и видя, че фордът е спрял на около петдесет метра със загасени светлини. Романов стоеше на тротоара като животно, на което му се иска да скочи. Друг мъж, когото Робин не познаваше, седеше зад кормилото. Адам я беше предупредил да не се обръща в никакъв случай назад, а да върви направо към сградата на Кралския оркестър, но въпреки това тя не можа да се сдържи, погледна Романов в очите и поклати глава. Той се направи, че не я забелязва.