Когато и последният музикант слезе от автобуса, Романов и „полковникът“ го претърсиха целия, а накрая обърнаха и багажника, въпреки шумните протести на шофьора. Робин ги наблюдаваше неспокойно от един прозорец на горния етаж и видя как двамата скочиха обратно в зеления форд и потеглиха. Продължи да гледа след колата, докато светлините й съвсем изчезнаха в тъмнината.
Полковникът излезе от Уигмор стрийт и зави към Бей стрийт. Спря срещу гарата. Романов изскочи, влезе в една телефонна кабина и започна да разгръща указателя. Откри само една Робин Бересфорд и адресът беше същият, който му беше съобщил младият агент. Набра номера, изчака да чуе десет сигнала свободно и се усмихна: разбра, че тя живее сама. Това не го изненада.
— А сега накъде? — попита полковникът, когато Романов се върна в колата.
— Къде се намира Аргайл Кресънт, Норт, Уест — 3?
— Трябва да е някъде в Хампстед — каза полковникът. — Но първо ще проверя на картата. Какъв е планът?
— Вместо да чакаме госпожица Бересфорд да излезе, по-добре да я чакаме да влезе — каза Романов.
След половин час Робин се измъкна от задната врата на сградата. Мина спокойно през Портман скуеър и след това тръгна колкото може по-бързо към ъгъла. Непрекъснато си повтаряше, че Романов не я следва, но не можеше да спре да трепери. Махна на едно такси и за нейно успокоение то незабавно спря до нея. Преди да се качи, тя огледа шофьора и задната седалка, както я беше посъветвал Адам.
Романов пристигна пред жилището на Робин, малко след като тя бе наела таксито. От списъка с имената на пътната врата разбра, че госпожица Бересфорд живее на четвъртия етаж.
Самата врата не би създала затруднения на всеки самоуважаващ се крадец в Москва и Романов успя да я отвори за секунди. Полковникът дойде бързо при него и двамата заизкачваха мълчаливо тъмната стълба към четвъртия етаж.
Романов отвори секретната брава по-бързо, отколкото Робин би го направила със собствения си ключ. Щом влезе, той бързо провери разположението на стаите и се увери, че в апартамента няма никого.
Полковникът се размотаваше насам-натам.
— Седнете, полковник. Дамата едва ли ще ни накара да чакаме дълго.
Полковникът се засмя нервно.
Шофьорът спря пред къщата. Робин изскочи от колата и му даде допълнителен бакшиш. Страшното бе отминало отдавна и тя се почувства най-сетне в безопасност. Струваше й се, че цяла вечност не се е връщала вкъщи. Всичко, за което мечтаеше, беше да вземе една вана и да се наспи хубаво.
Адам слезе от влака на „Уотърло Ийст“ малко след полунощ и със задоволство отбеляза, че метрото още работи. Беше избегнал да излезе на Чаринг Крос, защото не беше сигурен къде може да го чака някой „комитет по посрещането“. Взе си билет до „Уест Индиан“ на бариерата и изчака известно време на перона, докато влакът най-после дойде.
От „Уотърло“ до неговата цел имаше няколко спирки и дори по това време на нощта престоите на всяка една изглеждаха продължителни. Неколцина закъснели гуляйджии се качиха от „Ембанкмънт“ и дори повече на Лейсестър скуеър.
Адам изчакваше нервно на всяка спирка, разбрал, че е хванал последния влак. Надяваше се само Робин да е изпълнила съвестно указанията му. Огледа вагона. Беше пълен с „нощни пътници“ — сервитьори, медицински сестри, веселбари, пияници — дори един началник движение. Най-накрая в един без двадесет влакът спря на гарата.
Кондукторът успя да му даде необходимите напътствия. По това време на нощта нямаше кого другиго да попита. Адам бавно тръгна към номер двадесет и три. В къщата нищо не светеше. Той отвори портата и тръгна по пътеката, извади връзката ключове, намери нужния и го пъхна в ключалката. Предпазливо бутна вратата, влезе и я затвори безшумно.
Малко след дванадесет и десет последният влак от Дувър пристигна на Чаринг Крос. Тъй като Адам не се виждаше никъде, Лорънс нареди на шофьора си да се прибират. Не можеше да разбере защо агентът, избран лично от него, не беше докладвал. Когато пристигна в апартамента и пъхна ключа в бравата, се надяваше вътре да е Адам и да го чака.