Двадесет и пета глава
Той бутна портата и се отправи бавно по пътеката в непрогледната тъмнина. Стигна ъгъла на къщата и напипа третия камък вляво. Винаги оставяше резервния си ключ тук. Вдигна камъка и зашари с пръсти в мръсотията под него. Ключът си беше на мястото. Той го пъхна внимателно в ключалката.
Вмъкна се в коридора тихо като крадец, затвори вратата, запали лампите и се качи по стълбите. Стигна площадката, запали лампата в коридора, хвана бравата на спалнята си и я натисна.
Стъпи вътре и внезапно една ръка го сграбчи за гърлото и го хвърли на земята с огромна сила. Едно коляно го натисна по гърба, ръката му беше извита отзад. Той лежеше по очи на пода и не можеше да помръдне, не можеше дори да диша.
— Не ме убивайте, капитан Скот, не ме убивайте — примоли се „полковникът“.
— Нямам намерение да го правя, господин Томкинс — каза студено Адам. — Първо кажете къде е в момента любезният ви работодател.
Без да отслабва натиска с коляно в гърба на „полковника“, Адам изви ръката му още малко. „Полковникът“ изпищя:
— Върна се в посолството, щом разбра, че момичето няма да се прибере в апартамента.
— Точно както предполагах — каза Адам, но не пусна ръката на „полковника“, а спокойно и подробно му обясни какво иска от него.
По лицето на „полковника“ се изписа недоверие.
— Но това е невъзможно — изпъшка той. — Предвид, че той сигурно няма да… Ааах! Ще ми счупите ръката.
— Можеш да изпълниш всичко за по-малко от десет минути и той никога няма да разбере — каза Адам. — Все пак мисля, че ще е честно да бъдеш възнаграден за усилията си.
— Благодаря, сър — каза раболепно Томкинс.
— Ако успееш да направиш това, което искам, и изпълниш докрай инструкциите ми, ще ти върна паспорта, шофьорската книжка и документите, ще ти дам и гаранция, че няма да те дадат под съд за измяната ти. Но ако, от друга страна, не се появиш утре сутринта до девет и тридесет с желания от мен предмет — каза Адам, — всички тези документи ще бъдат сложени тридесет минути по-късно на бюрото на господин Лорънс Пембъртън във Външно министерство заедно с моя доклад за останалите източници на доходите ти, които си пропуснал да декларираш.
— Няма да направите това с мен, нали, капитан Скот?
— Точно в десет — каза Адам.
— Но помислете какво ще ми се случи, Скот, ако изпълните заканата си! — изпъшка „полковникът“.
— Вече съм помислил — каза Адам. — И стигнах до два извода.
— Какви?
— Шпионите — продължи Адам, без да отпуска хватката, — доколкото знам, получават от осемнадесет до четиридесет и две години в зависимост от желанието на Нейно Величество, така че можеш, при добро поведение, да бъдеш на свобода преди края на века — тъкмо навреме, за да получиш телеграмата си от кралицата.
— А другият извод?
— О, можеш да информираш Романов за нощното ми посещение и той в замяна ще ти уреди да прекараш останалата част от дните си в някоя скромна дача в подходящо затънтено предградие на Москва. Защото, както разбираш, скъпи мой Томкинс, ти си много дребен шпионин. Лично аз не съм сигурен, ако се изправя пред такава алтернатива, кое от двете ще посрещна с по-голям ужас.
— Ще направя каквото искате, капитан Скот, можете да разчитате на мен.
— Сигурен съм в това, Томкинс. Защото ако посветиш Романов в нашата малка тайна, ще бъдеш арестуван незабавно. Така че в най-добрия случай можеш да опиташ да избягаш в Москва със самолет на „Аерофлот“. Проверил съм — има такъв рано вечерта.
— Ще ви го донеса до девет и тридесет точно, сър. Можете да бъдете сигурен. Но, за бога, пригответе вашето за размяна.
— Ще го направя — каза Адам. — Ще се погрижа и за документите ти.
Адам вдигна бавно „полковника“ от земята, избута го към площадката и го заблъска надолу по стълбите, докато стигнаха входната врата.
— Ключовете — каза Адам.
— Но моите ключове са у вас, капитан Скот.
— Ключовете на колата, глупако.
— Ама това е кола под наем!
— И аз имам намерение да я наема.
— А как ще стигна обратно до Лондон навреме, сър?
— Нямам представа, но имаш на разположение остатъка от нощта. Все някак ще успееш. Можеш дори да стигнеш пеша. Ключовете — повтори Адам и изви ръката на „полковника“ още по-силно.