— В левия ми джоб — изохка „полковникът“ почти с една октава по-високо.
Адам бръкна в новото му сако, извади ключовете на колата, отвори външната врата, бутна Томкинс на пътеката и го придружи до тротоара.
— Ще отидеш на отсрещния тротоар — каза Адам — и няма да се връщаш в къщата, докато не стигна до ъгъла. Ясно ли се изразих, Томкинс?
— Съвсем ясно…
— Добре — каза Адам и го отпусна за първи път. — Още едно нещо, Томкинс. Ако замисляш двойна игра, имай предвид, че вече съм уведомил Външно министерство да постави Романов под наблюдение и да осигури двама допълнителни наблюдатели близо до руското посолство, инструктирани да докладват незабавно, щом се появи някой подозрителен преди девет утре сутринта.
Надяваше се, че гласът му звучи убедително.
— За всичко сте помислили, нали, сър? — каза скръбно „полковникът“.
— Да — каза Адам. — Дори намерих време да изключа телефона ти, докато те чаках да се върнеш.
Блъсна го през улицата, влезе в наетата кола и смъкна прозореца.
— Довиждане до утре сутринта в девет и тридесет. Точно — натърти той и включи на първа.
„Полковникът“ стоеше треперещ на отсрещния тротоар, и разтриваше дясното си рамо. Адам стигна до ъгъла и зави наляво към центъра на Лондон.
За първи път след смъртта на Хайди почувства, че преследваният вече е Романов.
— Каква голяма чест за малката ни банка — каза господин Бишов, доволен да седи в кабинета си на следобеден чай с най-важния банкер на изток.
— Не е така, скъпи Бишов — каза Посконов. — След всичките тези години честта е изключително моя. Много любезно от ваша страна да отворите банката в неделя. А сега — на работа. Успяхте ли да накарате Романов да подпише документа за отказ от права?
— О, да — каза делово Бишов. — Направи го, без дори да прочете стандартните клаузи, да не говорим за трите допълнителни, които ни помолихте да включим.
— В такъв случай наследството му автоматично се връща на руската държава?
— Така е, господин Посконов, а ние на свой ред…
— … ще ни представяте при всички наши парични сделки със Запада.
— Благодаря — каза господин Бишов. — Ние с удоволствие ще ви помагаме и при най-малката нужда, но какво ще стане, когато Романов се върне и поиска да знае какво се е случило с наследството му?
— Няма да се върне — натърти руският банкер. — Имате думата ми. Сега бих желал да видя какво има в онези касетки.
— Да, разбира се — каза Бишов. — Бихте ли ме последвали, моля?
Двамата директори на банки взеха личния асансьор на Бишов до сутерена и отидоха до трезора.
— Ще отключа петте кутии от ваше име с ключа на банката, а вие ще си ги отворите с вашия ключ.
— Благодаря — каза Посконов и го изчака да се върне до входа на трезора.
— Бавете се колкото желаете — каза господин Бишов, — но в шест часа голямата врата се затваря автоматично до девет утре сутринта и може да се отвори само с ядрено оръжие. В шест без петнадесет ще чуете предупредителен сигнал, който ще ви напомни, че ви остават само петнадесет минути.
— Отлично — каза Посконов.
През дългогодишната си кариера като банкер никога не беше предупреждаван цели петнадесет минути предварително за каквото и да било.
Господин Бишов подаде на другаря Посконов плика, в който се намираше ключът на Романов.
Веднага щом масивната стоманена врата се затвори, руснакът погледна часовника на стената. Имаше повече от два часа, за да отбере какво може да се транспортира в Бразилия и какво трябва да остане тук. Държавната пенсия и орденът „Ленин“ (втора степен) не бяха равностойна алтернатива.
Той превъртя ключа, отвори първата от малките касети и намери книжата за земите, които съветската държава притежаваше вече половин век.
Втората касета съдържаше дяловете на компании, които навремето бяха жънали блестящи успехи, но сега отдавна бяха разорени. Посконов с разочарование откри, че третата касета съдържа завещание, в което се посочваше, че всичко принадлежи на бащата на Романов и неговите преки наследници. Дали беше чакал толкова години, за да открие, че всички разкази на стария Романов за злато, бижута и перли са просто измислица? Или пък Романов вече ги беше взел?
Посконов отвори първата от големите кутии и се втренчи в дванадесетте малки отделения. Нетърпеливо махна капака на първото и краката му се подкосиха при вида на блестящите скъпоценни камъни. Бръкна с две ръце в кутията и пусна скъпоценностите през пръстите си като дете, което си играе на плажа с мидички.