Втората кутия съдържаше перли, а третата — златни монети и медальони. Очите на стария банкер заблестяха. Дълго разглежда останалите кутии и когато предупредителния сигнал спря, той беше на пет хиляди километра от трезора, унесен в мечти. Наслаждаваше се на новооткритото си богатство. Погледна часовника. Имаше предостатъчно време да върне всичко на мястото му и утре да дойде и да вземе веднъж завинаги това, което бе спечелил през петдесетгодишната си служба на държавата.
Когато и последният капак бе на мястото си, Посконов погледна часовника на стената: шест без шест. Достатъчно време, за да погледне и в последната голяма касета и да види дали може да очаква същото и там.
Превъртя ключа и облиза устни в очакване. Щеше да хвърли само един бърз поглед. Вдигна капака, видя разлагащото се тяло със сива кожа и изтекли от орбитите очи, хвана се за сърцето и залитна назад.
Двата трупа бяха открити на другата сутрин точно в девет часа.
Телефонът иззвъня и Адам грабна слушалката, преди пронизителният звук да проглуши ушите му за втори път.
— Събуждане по телефона, господине — каза нежно млад женски глас. — Осем часът е.
— Благодаря — каза Адам и затвори.
Позвъняването се беше оказало ненужно, защото той вече почти час седеше буден в леглото и обмисляше подробностите на плана си. Беше измислил как точно ще довърши Романов.
Скочи от леглото, дръпна завесите и погледна надолу към съветското посолство. Чудеше се откога ли са будни руснаците.
Върна се до леглото и вдигна телефона да набере номера, който беше дала Робин. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да се чуе гласът на възрастната госпожа Бересфорд.
— Добро утро, госпожо Бересфорд. Казвам се Адам Скот, приятел съм на Робин. Исках само да разбера дали снощи се е прибрала благополучно вкъщи.
— О, да, благодаря — каза майката на Робин. — Бях изненадана приятно да я видя преди края на седмицата. Тя обикновено прекарва нощта в апартамента, когато се прибира толкова късно. Боя се, че още спи. Искате ли да я събудя?
— Не, не, не я безпокойте — каза Адам. — Само позвъних, за да уточним среща за обед. Можете ли да й кажете, че ще позвъня по-късно?
— Разбира се — отговори тя. — Благодаря, че се обадихте, господин Скот.
Адам затвори телефона и се усмихна. Всяко парченце от мозайката идваше на мястото си, но без помощта на „полковника“ все още липсваше жизненоважната част. Адам започна да слага всичко за Томкинс в един голям плик, включително паспорта, личните документи и портфейла. После извади иконата от джоба на сакото си, обърна я и внимателно разгледа малкия фамилен герб на царя. Отвори джобното ножче на „полковника“ и се зае с бавната и деликатна задача да извади коронката.
След половин час слезе с асансьора във фоайето на хотела, излезе и тръгна към мястото, където рано сутринта беше паркирал зелената „Кортина“.
Хвърли старото сако на полковника върху седалката, после заключи колата и провери всички врати, преди да вземе обратно асансьора до първия етаж. Магазинът в безистена току-що беше отворил и Адам си избра бяла риза, сиви вълнени панталони и син блейзър; изпробва ги в малката съблекалня.
В девет и двадесет и три уреди сметката си в хотела, помоли портиера да докара зеления форд на паркинга и зачака на входа.
Времето минаваше и той започна да се притеснява — „полковникът“ не се появяваше. Беше му ясно, че ако не успее, следващият разговор по телефона ще е с Лорънс, а не с Романов.
Мислите му бяха прекъснати от клаксона на спрелия до входа форд.
— Колата ви е готова — каза портиерът и му подаде ключовете.
— Благодаря. — Адам му подаде последната банкнота от лирите на „полковника“, после пусна и портфейла в големия плик, залепи го и отново погледна часовника си.
Изчака нетърпеливо още две минути и после забеляза полковника, който пухтеше нагоре по наклона към входа на хотела. Носеше малка найлонова торбичка.
— Успях, капитан Скот, успях — каза Томкинс още преди да стигне до Адам. — Но трябва веднага да я върна, защото той няма как да не забележи, че е изчезнала.
Подаде бързо торбичката на Адам. Той я отвори и погледна съдържанието й.