— Защото ще ми трябва един мотор и превъзходен моторист — каза само Романов.
Адам не можеше да направи нищо с дамата на средна възраст, която беше заела телефонната кабина. Той беше излязъл нервно, за да провери моста, и в този миг тя се вмъкна вътре. Сигурно беше озадачена защо младият мъж не използва съседната празна кабина.
Той нетърпеливо погледна часовника си: десет и четиридесет и пет. Знаеше, че не може да рискува да се обади и минута след единадесет, но беше сигурен, че дълго преди този час Романов ще е открил откъде се е водил разговорът.
Приказливата жена дрънка още дванадесет минути, накрая затвори, излезе и му се усмихна топло.
Още три минути и ще трябва да се обади на Лорънс и да се откаже от първоначалния си план. Започна да наблюдава как охраната на Тауър патрулира пред портата на предателите. „Портата на предателите. Колко подходящо!“ — помисли Адам. Беше избрал това място, защото оттук пътят към подвижния мост се виждаше ясно и в двете посоки и не можеха да го изненадат.
За първи път в живота си Адам откри колко дълги могат да бъдат пет минути. После телефонът иззвъня, сякаш че беше алармен сигнал. Той го вдигна нервно, без да изпуска от погледа си главната улица.
— Скот?
— Да.
— Виждам те ясно, съвсем близо съм. Ще бъда в края на Тауър Бридж до една минута. Ела там с иконата. Ако не, ще изгоря пред теб документите, които доказват невинността на баща ти.
Линията прекъсна.
Адам беше доволен — още една част от мозайката дойде на мястото си. Излезе от кабината и провери пътя в двете посоки. Един мотор, марка БМВ, зави и спря в края на моста. Мотористът, облечен в черно кожено яке, беше възседнал мотора, но, изглежда, се интересуваше само от потока коли, минаващи покрай Тауър. Мъжът зад него гледаше право в Адам.
Адам тръгна бавно към тях. Пъхна ръка в джоба си, за да се увери, че иконата е на мястото си.
Беше на около тридесет метра от края на моста, когато Романов слезе от мотора и тръгна срещу него. Погледите им се срещнаха. Романов спря и вдигна малък квадратен пакет. Адам не направи същото, а само потупа с ръка страничния си джоб и продължи към него. Приближаваха се един към друг като на дуел, докато помежду им останаха само няколко крачки. Спряха.
— Дай да я видя — каза Романов.
Адам изчака, после бавно извади иконата от джоба си и я вдигна до гърдите си.
— Обърни я! — нареди Романов.
Адам се подчини и руснакът не можа да скрие задоволството си при вида на малката царска сребърна корона, поставена отзад.
— Сега ти — каза Адам.
Романов замахна с иконата като със сабя. Шедьовърът блесна под яркото слънце.
— И документите — каза Адам. Мъчеше се да говори спокойно.
Руснакът извади един плик изпод якето си и бавно го отвори. Адам за втори път се вгледа в официалната съдебна присъда.
— Иди до парапета — каза той, посочи с лявата си ръка точно къде — и постави иконата и документите върху него.
Романов се подчини, Адам се отмести на няколко метра, остави своята икона на другия парапет и викна:
— Пресичай бавно!
Двамата мъже пресякоха моста, без да се приближават един към друг, после всеки тръгна към иконата на другия.
Веднага щом стигна иконата, Романов я грабна, изтича и скочи на мотора, без да се обръща назад. След секунди БМВ-то изчезна в гъстия трафик.
Адам не помръдна. Оригиналът не беше у него само за малко повече от час, но той още не можеше да се успокои, че си го е върнал отново. Провери документите, които щяха да възстановят невинността на баща му, и ги пъхна във вътрешния си джоб. Не обръщаше внимание на туристите, които бяха спрели и го наблюдаваха. Изведнъж почувства остро мушване в гърба и стреснато подскочи. Едно малко момиче се беше втренчило в него:
— Ще давате ли пак представление тази сутрин с твоя приятел?
Моторът спря пред съветското посолство на Кенсингтън Палас Гардънс. Романов скочи, изтича по стъпалата и влезе в кабинета на посланика, без да чука.
— Мина точно както бях предвидил. Просто го изненадахме — каза Романов и подаде иконата на посланика.
Посланикът я обърна и видя малката сребърна царска корона. Всички съмнения изчезнаха.
— Наредено ми е да я изпратя незабавно във Вашингтон с дипломатическата поща. Няма време за губене.
— Бих желал да я връча лично — каза Романов.