— Поради простата причина, че всички банкерски семейства в Швейцария се познават отблизо и никога в миналото не са появявали склонност да нарушат закона. Швейцарското правосъдие, знаем го от опит, се отнася с корумпираните банкери така твърдо, както и с убийците. И точно затова мафията не успява да изпере парите си чрез солидните банки. Истината е, че швейцарските банкери печелят толкова много пари от сделки с честни хора, че нямат никакъв интерес да се занимават с престъпници.
— Според мен, ако Гьоринг е откраднал иконата и я е депозирал в сейфа на някоя швейцарска банка, тя би могла да бъде къде ли не — каза Петрова.
— Съмнявам се.
— Защо? — въздъхна Петрова, раздразнена, че заключенията й се оказваха далеч от целта.
— Защото през последните три седмици един господ знае колко мои агенти претърсват Европа за Царската икона. Те са говорили с почти всеки известен уредник на музей, пазач, търговец или крадец в света на изкуството, но все още не са попаднали на никаква следа. А защо е така? Защото единствените хора, видели иконата след 1917 година, са фамилията Хесе и Гьоринг, а това ме кара единствено да се надявам, че не е унищожена при самолетната катастрофа.
— И по-точно? — попита Петрова.
— Докато всички останали си въобразяват, че оригиналът е все още в Зимния дворец, през последните двадесет години иконата е била в швейцарската банка в очакване някой да я поиска.
— Може би — каза Петрова.
— Знаем, че не е съвсем сигурно — каза ядосано Романов, — но не забравяй, че много швейцарски банки съхраняват предмети двадесет и пет години, а някои дори тридесет. Една или две от тях дори изобщо не определят краен срок, стига да са депозирани достатъчно пари за съхранение на ценностите.
— Един господ знае колко банки спадат към тази категория — каза Петрова.
— Вярно — съгласи се Романов, — но може би ще разберем това докъм девет утре сутринта. И тогава ще трябва да посетя единствения човек в тази страна, който знае всичко за банковото дело.
— Веднага ли да почнем, другарю майор? — попита с престорена свенливост сътрудничката.
Романов се усмихна и се вгледа в зелените й очи. Безличната сива униформа не би накарала никого да се загледа в нея, но гола тя беше великолепна. Той се наведе и устните им почти се докоснаха.
— Ще трябва да станеш доста рано, Анна, но засега просто изгаси лампата.
Пета глава
За няколко минути Адам свери отново двата документа. После върна оригинала в избелелия плик и пак го остави в Библията на полицата. Накрая сгъна своя дубликат на писмото от Гьоринг и го разряза по ръбовете на три хоризонтални ленти, които постави в чист плик върху масичката до леглото. Следващият проблем беше как да се сдобие с превод на документа и писмото, без да предизвика излишно любопитство. Стажът в армията го бе научил да бъде предпазлив в непозната ситуация. Той бързо отхвърли немското посолство, Немския туристически комитет и Немската информационна агенция, тъй като и трите бяха твърде официални и поради това сигурно щяха да задават нежелани въпроси.
Веднага след като се облече, Адам отиде в антрето и започна бързо да разгръща страниците на лондонския телефонен указател, докато пръстът му премина по колонката, която търсеше: „Немска болница, Немски културен институт, Немско радио, Немски старчески дом“.
Погледът му отмина „Немски технически преводи“ и се спря на по-обещаващ обект. Адресът бе посочен: Бейзуотър Хаус, Грейвън Терас 35, У2. Той погледна часовника си.
Излезе малко преди десет часа. Трите части от писмото бяха на сигурно място във вътрешния джоб на сакото му. Той тръгна бавно по Едит Гроув и после по Кингс Роуд, като се наслаждаваше на утринното слънце. Улиците се бяха променили от времето, когато беше младши лейтенант. На мястото на антикварните книжарници имаше бутици. Магазини за плочи бяха изместили обущаря, а „Долчис“ бяха отстъпили на „Мери Куант“. „И на двуседмична почивка да отиде човек, пак няма да е сигурен дали всичко ще е както го е оставил“ — помисли унило Адам.
Тълпи хора се изсипваха от тротоара върху платното, някои се заглеждаха, други предпочитаха тях да ги заглеждат — в зависимост от възрастта.
Докато Адам отминаваше първия от магазините за плочи, нямаше как да не слуша „Искам да държа ръката ти“, защото тя проглушаваше ушите на всички наоколо.
Стигна Слоън Скуеър и установи, че светът се е върнал към нормалното си състояние — „Питър Джоунс“, „У. Х. Смитс“ и лондонското метро. Стъпи на площада и както винаги си спомни думичките на една песен, която майка му тананикаше до кухненската мивка: