Той си купи билет до Падингтън за един шилинг, настани се в полупразния вагон и отново премисли плана си. Когато стигна и излезе от метрото, провери табелата на улицата. Увери се, че не е сбъркал посоката и тръгна по Грийвън Роуд до първата будка за вестници, където попита как се стига до Грейвън Терас.
— Четвъртата пряка вляво, приятел — каза продавачът, без да вдига поглед от купа вестници „Рейдио Таймс“ — записваше имената на абонатите си.
Адам му благодари и след няколко минути се озова в края на къса улица пред знак в зелено и жълто: „Немска християнска младежка асоциация“. Отвори портата, извървя алеята и прекрачи уверено през входната врата. Спря го един портиер, който стоеше в антрето.
— С какво мога да ви помогна, господине?
Адам заговори с подчертан военен тон и обясни, че търси младеж на име Ханс Крамер.
— Не ми е известен такъв, сър — отсече портиерът и застана почти мирно пред военната вратовръзка на Адам. После се обърна към една отворена книга върху бюрото си.
— Не е регистриран — добави той, след като прекара кафявия си от никотин палец по списъка пред себе си. — Защо не проверите в салона или в игралната зала? — И същият кафяв палец посочи една врата вдясно.
— Благодаря — каза Адам, без да изоставя високопарния си тон.
Прекоси енергично антрето и отвори летящата двукрила врата. Ако се съдеше по олющената боя в долната й част, сигурно по-често я бяха отваряли с ритник. Няколко студенти се бяха настанили удобно и четяха немски вестници и списания. Адам не знаеше откъде да започне, но видя в ъгъла само едно, прилежно на вид момиче, което прелистваше брой на списание „Тайм“. От корицата втренчено гледаше лицето на Брежнев. Адам се приближи бавно и зае празното място до нея. Тя го погледна бегло и не скри изненадата си от официалното му облекло. Той я изчака да остави списанието и я попита:
— Дали бихте ми помогнали?
— Как? — запита неспокойно момичето.
— Нужен ми е един превод.
Тя се успокои.
— Трябва да видя дали ще мога. Носите ли го сега?
— Да. Надявам се да не е много труден — каза Адам, извади плика от вътрешния си джоб и избра първия абзац от писмото на Гьоринг. После върна плика в джоба, извади малко тефтерче и зачака обнадеждено.
Тя прочете няколко пъти текста, сякаш се колебаеше.
— Нещо не е наред ли?
— Не точно — отговори тя, все още задълбочена в думите пред себе си. — Просто езикът е малко остарял и е възможно да не ви предам точния смисъл.
Адам въздъхна с облекчение.
Тя повтори всяко изречение бавно, първо на немски, а после на английски, сякаш искаше да усети и значението като цяло, а не само да преведе отделните думи.
— „През последната… изтеклата година ние се опознахме един друг някак си… не, не — каза тя — доста добре.“
Адам записваше всяка дума.
— „Вие никога не сте прикривали — може би по-точно е да се каже «скривали» — добави тя — вашата антипатия към националсоциалистическата партия.“
Тя вдигна глава и погледна Адам.
— Извадено е от една книга — увери я той.
Тя не изглеждаше много убедена, но все пак продължи: „Но вие по всяко време… не, през цялото време се държахте като достоен офицер и джентълмен“.
Момичето го погледна, сякаш още по-смутено от последната дума.
— Това ли е всичко? — попита тя. — Май няма смисъл. Трябва да има още нещо.
— Не, това е всичко — каза Адам и бързо си взе листа. — Благодаря ви — добави той. — Беше много любезно от ваша страна да ми помогнете.
Напусна момичето и се успокои, като я видя да свива примирено рамене и да хваща отново списанието си. Адам тръгна да търси игралната зала.
Отвори вратата и видя един младеж, облечен в тениска с надпис „Световна купа“ и с кафяви кожени шорти. Той тупаше равнодушно едно топче на масата за тенис.
— Да изиграем един гейм — предложи младежът, без да се надява много.
— Разбира се — каза Адам, съблече сакото си и взе хилката от своята страна на масата.