Той се обърна с гръб към началника на КГБ и се загледа през прозореца. Не му харесваше, че не може да вижда над Кремълската стена Червения площад. Изчака няколко минути и после заяви:
— Парите, които царят би спечелил от продажбата на такъв шедьовър, са щели да му позволят да води обичайния си начин на живот няколко месеца, най-много година. Не, ние смятаме, че това, което царят е скрил вътре в иконата, би гарантирало неговата и на семейството му сигурност до края на живота им.
На заскрежения прозорец пред генералния секретар се образува малко прозрачно кръгче.
— Каква би могла да бъде тази ценност? — попита председателят на КГБ.
— Спомняте ли си, другарю, какво е обещал царят на Ленин в замяна на живота си?
— Да, но се оказа, че това е блъф, защото такъв документ не беше открит…
Той млъкна точно преди да каже „в иконата“, без да забелязва триумфалната усмивка на Брежнев.
— Най-после ме разбрахте, другарю. Както виждате, документът е бил скрит в иконата през цялото време. Ние просто сме притежавали фалшивата икона.
Руският лидер изчака малко, после се обърна и подаде на колегата си лист хартия.
— Това са показанията на царя, посочващи какво бихме намерили в иконата „Свети Георги и змея“. По онова време в нея не е открито нищо и този факт само е убедил Ленин, че царят е излъгал, за да спаси семейството си от екзекуция.
Заборски бавно прочете написаните на ръка показания, направени от царя часове преди екзекутирането му. Много преди да стигне последния абзац, ръцете му започнаха да треперят и по челото му избиха капчици пот. Той погледна към малката, не по-голяма от книга икона, сложена в центъра на председателското бюро.
— До смъртта на Ленин никой не е вярвал на твърденията на царя. Но сега може да разчитаме, че ако намерим истинския шедьовър, без съмнение ще притежаваме и обещания документ.
— И предвид авторитета на подписалите този документ, никой не би поставил под въпрос законните ни права — каза Заборски.
— Без съмнение, другарю председател. Точно в това се състои работата — отговори руският ръководител. — Освен това съм сигурен, че ще получим подкрепата на Обединените нации и Международния съд, ако американците се опитат да отрекат правата ни. Но се страхувам, че не друг, а времето е против нас.
— Защо? — попита председателят на КГБ.
— Вижте крайната дата в показанията на царя и ще разберете колко време ни остава да спазим нашата част от споразумението — каза Брежнев.
Заборски се вгледа в надрасканата от ръката на царя дата — 20 юни 1966 година. После върна показанията, отчитайки важността на задачата, с която го беше натоварил ръководителят му.
Леонид Илич Брежнев продължи:
— Така че, както разбирате, другарю Заборски, остава ни само един месец до крайния срок. Но ако можете да откриете оригиналната икона, отбранителната стратегия на президента Джонсън ще стане фактически ненужна и Съединените щати ще бъдат обикновена пионка върху руската шахматна дъска.
Втора глава
Апълшо, Англия, юни 1966
— „На моя обичан и единствен син капитан Адам Скот, носител на Кръст за храброст, завещавам сумата от петстотин лири.“
Адам предполагаше, че сумата ще бъде нищожна, но независимо от това остана неподвижен в стола си, когато адвокатът го погледна над очилата си.
Възрастният адвокат, който седеше зад голямото двойно бюро, вдигна глава и премигна, гледайки симпатичния млад мъж пред себе си. Почувствал изпитателния поглед, Адам прекара нервно ръка през гъстата си черна коса. Господин Холбрук погледна отново документите пред себе си.
— „На скъпата ми дъщеря Маргарет Скот завещавам сумата от четиристотин лири.“
Адам не можа да скрие усмивката си. Баща му беше останал шовинист дори в последното си деяние.
— „На клуба по крикет в графство Хампшир — продължи монотонно Холбрук, необезпокояван от роднинските неблагополучия на госпожица Смит — двадесет и пет лири пожизнен членски внос.“
„Платен накрая“ — помисли Адам.
— „На ветераните от Британската армия от 1914 — петнадесет лири. На енорийската църква в Апълшо — десет лири; и на госпожа Мейвис Кокс, домашната ми помощница, пет лири. И накрая, на скъпата ми и обичана съпруга Сюзан — семейната ни къща и остатъка от имуществото ми.“
Това изявление накара Адам да се изсмее на глас — той се съмняваше дали за остатъка от бащиното му имущество могат да се вземат още хиляда лири, дори и да продадяха и облигациите му, и стиковете за голф отпреди войната.