— Казвам се Уейнрайт — информира той момичето на регистратурата.
— Да, сър — каза то. — Малко сте подранили, но седнете ей там. — Момичето посочи един стол в ъгъла, после погледът му се премести върху Адам и то се усмихна.
— Скот — информира я той.
— Да, сър — повтори тя. — Бихте ли отишли при другия господин. Ще трябва да изчакате.
Адам взе един брой на „Пънч“ и седна до Уейнрайт, който вече попълваше кръстословицата в „Телеграф“.
Скоро му омръзна да разгръща безкрайните карикатури на „Пънч“ и погледна по-внимателно Уейнрайт.
— Случайно да говорите немски? — изведнъж попита Адам.
— Немски, френски, италиански и испански — бързо вдигна глава Уейнрайт. — Предполагам затова успях да стигна дотук — добави малко самодоволно той.
— Тогава сигурно бихте могли да ми преведете един откъс от писмо на немски език?
— С удоволствие, приятелю — каза събеседникът на Адам, махна от носа си очилата с дебели стъкла и зачака.
Адам извади от плика листчето със средния абзац от писмото.
— Я да видя — каза Уейнрайт, взе листа и си сложи отново очилата.
— Голямо предизвикателство. Да не би случайно да сте от изпитната комисия, приятелю.
— Не, не — каза Адам и се усмихна. — Аз съм в същото положение като вас, само че не говоря немски, френски, италиански и испански.
Уейнрайт очевидно се успокои.
— Да видим сега — повтори той и Адам извади малкото тефтерче от вътрешния си джоб.
— „През изминалата година не може да не сте… забелязали, че един човек от охраната редовно, редовно… редовно ме снабдяваше с хавански пури — едно от малкото удоволствия, които ми бяха определени“ — не, „позволени“, още по-добре „разрешени“ — „независимо, че съм в затвора…“ Това като че ли е най-точно — добави Уейнрайт. — „Самите пури служеха и за друго — с видимо задоволство продължи той — тъй като съдържаха малки капсули…“
— Господин Скот.
— Да — каза Адам и скочи покорно.
— Явете се пред комисията — каза служителката.
— Искате ли да довърша превода, докато те довършат вас, приятелю — каза Уейнрайт.
— Ако не ви затруднява, благодаря — отговори Адам.
— Много по-лесно е от кръстословицата — добави Уейнрайт и остави настрана наполовина попълнената кръстословица.
Алекс Романов не беше от търпеливите и при най-добрите обстоятелства, а пък и сега, когато генералният секретар звънеше на шефа му по два пъти на ден, обстоятелствата едва ли можеха да се нарекат добри.
Докато чакаше резултатите от директора на Госбанк, той препрочете докладите от изследванията на бюрото си и провери всички нови сведения, изпратени от агентите.
Романов негодуваше, че директорът на банката не му беше дал още никаква информация, но не искаше да досажда на стария човек, въпреки че времето го притискаше.
Най-после директорът на банката се обади. Романов веднага бе закаран до „Неглинная“ 12 и без отлагане го въведоха в чудесно мебелираната стая.
— Може да сте се чудили дали не съм ви забравил — посрещна го Посконов и му предложи удобния стол. — Но предпочетох да изчакам за добри новини, отколкото да ви губя времето. Ако добре си спомням, вие не пушите — добави той и извади кутията „Дънхил“.
— Не, благодаря — каза Романов и се зачуди дали лекарите знаят колко много пуши Посконов.
Секретарят влезе и остави пред тях две празни чаши, заскрежена бутилка и чиния с хайвер.
Романов чакаше мълчаливо.
— През последните два дни успях да говоря с директорите на дванайсет банки от вашия списък — започна Посконов, докато наливаше двете водки, — но избегнах контакта с другите двама.
— Защо?
— Не потърсих единия — продължи Посконов, — защото в момента е в Мексико и съветва президента Ордаз как страната му да не плати заема си на „Чейс Манхатън“ и в същото време да заеме още долари от Американската банка. Ако успее да направи това, ще препоръчам на генералния секретар на партията да му предложи моето място, когато се пенсионирам. Отбягнах и втория, защото официално той сега е в Чикаго за голяма европейска сделка с „Континентал Илинойс“, докато всъщност е с любовницата си в Сан Франциско, хотел „Сейнт Франсис“. Сигурно ще се съгласите, другарю майор, че няма да спечелим много, ако точно сега обезпокоим двамата джентълмени. Първият има достатъчно проблеми до края на седмицата, а пък телефонът на втория може и да се подслушва — а ние не искаме американците да знаят какво търсим, нали?