Пълният текст на писмото гласеше:
Нюрнберг
15 октомври 1946
Уважаеми полковник,
През изтеклата година ние се опознахме доста добре. Вие никога не сте скривали вашата антипатия към националсоциалистическата партия, но през цялото време се държахте като достоен офицер и джентълмен.
През изминалата година не може да не сте забелязали, че един човек от охраната редовно ме снабдяваше с хавански пури — едно от малкото разрешени ми удоволствия, въпреки че съм в затвора. Самите пури служеха и за друго, тъй като във всяка от тях имаше капсула с малко количество отрова. Като я имах, бях спокоен по време на процеса, защото знаех, че ще умра, когато го поискам аз, а не палачът ми.
Съжалявам единствено за това, че вие като дежурен офицер отговаряте за караула по времето, когато вероятно ще умра, и може да ви държат отговорен за нещо, в което нямате никакво участие, за да компенсирам това, прилагам документ на името на Емануел Розенбаум. Това ще помогне при евентуални Ваши финансови затруднения в близко бъдеще.
Всичко, което се изисква от Вас…
— Вкъщи ли си? — извика Лорънс.
Адам сгъна листите, отиде бързо до етажерката и ги сложи при оригиналното писмо в Библията секунди преди Лорънс да надникне от вратата.
— Отвратително движение — каза Лорънс весело. — Просто нямам търпение да стана директор на банката и да получа луксозния апартамент на най-горния етаж, да не говорим за шофьора и колата.
Адам се засмя:
— Още един труден работен ден, скъпи? — имитира той покорна съпруга, влезе след приятеля си и започна да вади покупките си от хладилника.
— „Познай кой ще дойде на вечеря“ — обади се Лорънс, докато наблюдаваше появата на деликатесите.
— Надявам се да бъде едно доста привлекателно немско момиче — каза Адам.
— Какво значи „надявам се“?
— Е, поканата не беше съвсем официална, така че се съмнявам дали изобщо ще се появи.
— Щом е такава работата, аз може да се навъртам тук, в случай че се отметне и се наложи някой да ти помогне в яденето на всичко това.
— Благодаря за гласуваното доверие, но мисля, че днес ти ще трябва да изчезнеш или да се престориш на умрял. Между другото, какво става с Каролин? — каза Адам.
— Каролин беше „момичето от вчера“, ако цитираме почитаемия Харолд Уилсън. Как попадна на твоята gnadiges Fraunlein3?
— Работи в един хранителен магазин на Найтсбридж.
— О, вече сме изпаднали до продавачки!
— Нямам представа каква е и дори как се казва — отвърна Адам, — но се надявам да разбера тази вечер. Както казах, твой ред е да изчезнеш.
— Naturlich!4 Както виждаш, можеш да разчиташ на мен, ако трябва да превеждам.
— Само сложи виното в хладилника и подреди масата.
— Няма ли по-сериозна работа за човек с моите способности? — подсмихна се Лорънс.
Когато удари осем часът, масата беше сервирана и всичко се вареше. В осем и тридесет и двамата спряха да се преструват и Адам поднесе две чинии с кренвирши, салам и салата — марули и варени картофи със сок от кисело зеле. После закачи престилката си зад кухненската врата и седна срещу Лорънс, който наливаше виното.
— O, mein liebes Madchen5, изглеждаш очарователно в сакото си от туид от „Харис“ — каза Лорънс и вдигна чаша.
Адам тъкмо щеше да му го върне с лъжицата за салата, когато на входната врата се почука силно.
Двамата се спогледаха и Адам скочи да отвори. Пред него стоеше мъж, висок почти два метра и с рамене на професионален бияч. До него момичето, което Адам бе поканил за вечеря, изглеждаше съвсем дребничко.
— Това е брат ми Йохен — обясни тя.
Адам бе поразен от красотата й. Беше облечена в тъмносиня блуза и синя плисирана пола. Дългата й тъмна коса сега бе пусната свободно, изглеждаше току-що измита и блестеше дори на четиридесетватовата крушка в коридора.