Колата спря пред хотел „Сен Готар“ и единствените думи, които Романов каза на шофьора, бяха:
— Ще се върна в Москва с полета във вторник сутринта.
Жак Понтен, управителят на хотела, стоеше до вратата и чакаше да поздрави новопристигналите. Той се представи веднага, регистрира ги и докосна с длан един звънец. След миг се появи юноша със зелена ливрея. Той щеше да им помогне с багажа.
— Апартамент седемдесет и три и стая седемдесет и четири — инструктира го Жак Понтен и пак се обърна към Романов. — Надявам се престоят ви да бъде плодотворен, господин Романов. Не се колебайте да ми се обадите, ако ви трябва нещо.
— Благодаря — каза Романов и тръгна към пиколото, който стоеше изпънат до отворената врата на асансьора. Направи път на Анна и всички влязоха в кабината. Асансьорът спря на седмия етаж и пиколото ги поведе по дълъг коридор към апартамента в ъгъла. Превъртя ключа и покани двамата гости да влязат преди него. Както Романов бе очаквал, апартаментът беше от съвсем различна категория — по-луксозен от апартаментите в най-добрите хотели, които бе посещавал в Москва или Ленинград. Като видя внушителния брой уреди в мраморната баня, той си спомни, че дори преуспяващите пътници, които често посещаваха Русия, знаеха да си носят свои собствени запушалки за ваната.
— За вашата стая оттук, мадам — каза пиколото и отключи една междинна врата.
Въпреки че стаята на Анна бе по-малка, тя излъчваше същата скромна елегантност. Пиколото се върна при Романов, подаде му ключа и го попита дали има нужда от нещо друго. Романов го увери, че всичко е наред и му подаде банкнота от пет франка. Пиколото се поклони още веднъж, затвори врата зад себе си и остави Романов да разопакова багажа си. Анна Петрова отиде в собствената си стая.
Романов се съблече и влезе в банята. Започна да се изучава в огледалото. Беше суетен и по отношение на дрехите си, но още повече държеше на фигурата си. Въпреки че беше висок метър и осемдесет, на двадесет и девет години все още беше под седемдесет и пет килограма, а мускулите му бяха яки и твърди.
Когато се върна в спалнята, чу и в съседната стая да плиска душ. Промъкна се до вратата и я открехна. Виждаше доста ясно очертанията на Анна под парата на душа. Усмихна се, безшумно мина по дебелия килим, мушна се под чаршафите в леглото й и зачака горещият душ да спре.
Адам се измъкна от ледения душ. След минута беше облечен и отиде в кухнята при Лорънс.
— Все още не мога да ти взема пари за топла вода, нали? — каза Лорънс, докато Адам надничаше през рамото на съквартиранта си и се мъчеше да прочете последните резултати от състезанията по крикет.
— Защо не можем да създадем наистина свестни играчи, които подават топката? — риторично попита той.
— Не мога да остана да си бъбря с разни безработни — каза Лорънс и взе куфарчето си. — Шейхът на Иран иска да обсъжда финансовите си проблеми с мен. Съжалявам, че се измъквам, преди да си изял попарката си, но не мога да си позволя да карам Негово Императорско Величество да чака.
Останал сам, Адам си свари едно яйце, препече си хляб и разгърна вестника, откъдето научи за последните жертви във Виетнам и за намеренията на президента Джонсън да направи обиколка в Далечния изток. Прегледа по-надолу и реши, че няма да спечели състезанието на „Дейли Мейл“ за домакиня на годината. После прибра в кухнята, оправи леглото си и подреди след Лорънс — след деветте години армейска дисциплина не можеше бързо да промени старите си навици.
Реши, че не може повече да избягва вземането на решение. Седна отново до бюрото си и започна да обмисля как да преведе официалния документ, без повече да предизвиква подозрения.
Измъкна Библията от полицата и извади писмото, което беше чел предната вечер. Последният абзац все още го озадачаваше. Той обмисли още веднъж превода на Хайди:
Всичко, което се изисква от вас, е да се представите на адреса, напечатан в горния десен ъгъл на приложения документ, и да носите някакво доказателство, че сте полковник Джералд Скот. Паспортът ви ще е достатъчен. Тогава ще получите наследство, което съм ви оставил на името на Емануел Розенбаум. Надявам се да ви донесе добро състояние.
Адам насочи вниманието си към документа. Все още не можеше да отгатне какво би могло да бъде наследството и дали представлява някаква ценност. Размишляваше над факта, че такъв зловещ човек може да извърши добро дело часове преди да умре — една постъпка, която също го принуждаваше сега да се замеси.