Романов дръпна одеялата и с едно движение ги хвърли на пода. Анна спеше свита като дете, коленете й почти докосваха гърдите. Ръката й затърси слепешком чаршафа, за да покрие голото си тяло.
— Закуска в леглото? — прошепна с надежда тя.
— Или се обличаш за десет минути, или никаква закуска — дойде отговорът.
Анна внимателно стъпи на дебелия килим, почака докато стаята спре да се върти пред очите й, и се отправи към банята. Романов я чу как пуска водата, чу и жалния й стон. Усмихна се — беше оставил индикатора на тъмносиньо.
Докато закусваха в ресторанта на хотела, обсъждаха поведението му в банката, ако Петрова потвърдеше, че иконата наистина е оригиналният шедьовър на Рубльов. Романов гледаше разсеяно над масата, после изведнъж каза:
— Ставай!
— Защо? — Анна тъкмо отхапваше от препечената си филия.
Романов стана от масата и без да обяснява излезе от ресторанта и тръгна право към асансьора. Петрова настигна шефа си миг преди вратата да се затвори.
— Защо? — попита тя отново, но Романов не проговори, докато не влязоха в апартамента. Той бързо отвори големия прозорец, който гледаше към железопътната гара, и се наведе навън.
— Ах, тя е до твоята стая!
Хукнаха покрай разхвърляното двойно легло. Романов дръпна най-близкия прозорец и прекрачи навън. Петрова се втренчи към паважа от седмия етаж. Зави й се свят. Романов стигна до най-долното стъпало на пожарната стълба и се втурна към минаващия трамвай. Петрова едва успя да го настигне.
Силната му ръка я издърпа на площадката.
— Какво има?
— Не съм сигурен — каза Романов и погледна през задното стъкло на трамвая. — Знам само как изглежда местният агент на ЦРУ.
Сътрудничката му се обърна към хотела, но видя само тълпа непознати хора по тротоара.
Преди да стигнат следващата спирка, Романов скочи от трамвая и махна на едно такси.
— „Бишов и сие“ — чу задъханата му асистентка.
Таксито пое обратно към хотела, промушваше се през потока коли. Спря пред голяма кафява сграда от гранит, която заемаше цял квартал. Романов плати и се изправи пред внушителната врата от плътно стъкло и ковано желязо, наподобяващо клоните на дърво. В камъка до нея бяха вдълбани почти незабележимите инкрустирани с позлата думи: „Бишов и сие“. Нищо друго не указваше какво учреждение се намира вътре.
Романов завъртя облата дръжка от ковано желязо и двамата руснаци влязоха в просторно фоайе. Елегантно облечен млад мъж седеше зад едно бюро вляво.
— Guten Morgen, mein Herr6 — каза той.
— Добро утро — отговори Романов. — Имаме среща с господин Дитер Бишов.
— Да, господин Романов — каза служителят, като провери списъка с имена пред себе си. — Бихте ли взели асансьора до петия етаж, където ще ви посрещне секретарката на господин Бишов.
Като излязоха от асансьора, ги поздрави една дама в спретнат класически костюм.
— Следвайте ме, ако обичате — каза тя без никакъв акцент и ги поведе през коридор с картини по стените.
Влязоха в една удобна стая, която приличаше повече на гостна в провинциална къща, отколкото на приемна в банка.
— Господин Бишов ще дойде след малко — каза дамата и се оттегли.
По-голямата част от отсрещната стена бе заета от три черно-бели снимки, поставени в рамки. От тях гледаха сериозни възрастни господа в сиви костюми. На другите стени висяха скромни, но приятни картини с градски и селски пейзажи от Швейцария пред деветнадесети век. В центъра на стаята имаше великолепна кръгла маса в стил Луи XIV, заобиколена от осем махагонови стола с дърворезба. Романов почувства нотки на завист, че няма вероятност никога да живее в такъв стил.
Вратата се отвори и в стаята влезе мъж към шейсетте, последван от трима други в тъмносиви костюми. Един поглед към господин Бишов беше достатъчен за Романов да разбере чия ще е следващата фотография на стената при тримата сиви сериозни господа.
— Каква чест за нашата малка банка, господин Романов — бяха първите думи на господин Бишов, след като се поклони и се ръкува с руснака.
Романов кимна и представи асистентката си, която получи същия почтителен поклон и ръкостискане.
— Позволете и аз да ви представя сина си и двама от съдружниците ми — господин Мюлер и господин Вайцкопф.
Тримата мъже се поклониха едновременно, но останаха прави, докато Бишов зае мястото си на масата и покани с жест Романов и Анна да седнат до него.