— Ще ми позволите ли да проверя паспорта ви — попита Бишов, сякаш да подчертае, че започва деловата работа.
Романов извади от вътрешния си джоб малкия син паспорт с меки корици и му го подаде. Бишов го проучи отблизо, както филателист би изследвал стара марка, и го намери безупречен.
— Благодаря — каза той и го върна на притежателя му.
После вдигна ръка и един от тримата по-млади мъже веднага излезе.
— Синът ми ще донесе само след минута иконата, която съхраняваме в сейфа — увери ги той. — А междувременно малко кафе? Руско — добави той.
След секунди кафето бе донесено от друга елегантно облечена дама.
— Благодаря — каза Петрова, очевидно доста впечатлена.
Романов не каза нищо, докато не се появи синът на Бишов с малка кутия, която подаде на баща си.
— Разбирате, че трябва да се отнесем много внимателно с този предмет — довери им възрастният мъж. — Може да се окаже, че това не е иконата, която търси вашето правителство.
— Разбирам — каза Романов.
— Това великолепно произведение на руското изкуство е при нас от 1938 година, депозирано в банката на името на господин Емануел Розенбаум.
Двамата посетители бяха шокирани.
— Невъзможно — обърна се Анна към шефа си. — Той никога не…
— Предполагам, че точно затова е избрано неговото име — каза рязко Романов, ядосан на неблагоразумието й. — Не разбираш ли? Идеално е замислено. — После се обърна към директора на банката. — Може ли да видя иконата.
Господин Бишов сложи касетката в центъра на масата. Тримата мъже в сиви костюми пристъпиха напред. Романов вдигна очи.
— Според швейцарските закони при отваряне на касетка на името на някой друг трябват трима свидетели — обясни директорът.
Романов кимна рязко.
Господин Бишов отключи едната ключалка с ключ, който извади от джоба си, а синът му — другата с друг ключ. След като тази малка церемония завърши, господин Бишов вдигна капака и обърна касетката към гостите. Романов бръкна вътре като нетърпеливо дете в кутия с подаръци и се втренчи в красивата икона. Малък дървен правоъгълник, на който в червено, златно и синьо бе изобразена фигура на мъж, понесъл сякаш върху плещите си всички неволи на света. Лицето му беше тъжно, но излъчваше спокойствие и ведрина. Иконата, която Романов държеше в ръцете си, беше красива като тези, които бе виждал в Зимния дворец. Никой в стаята не беше сигурен какво ще последва, защото Романов не изразяваше мнението си.
Накрая заговори Анна.
— Наистина е шедьовър — каза тя — без съмнение от петнайсети век, но, както виждате, не е „Свети Георги и змея“.
Романов кимна в знак на съгласие, неспособен да откъсне очи от малката икона.
— А знаете ли произхода на тази точно икона? — попита Романов.
— Да — отговори Анна, доволна да я оценят за първи път. — Това е икона на Свети Петър, виждате, че държи ключовете… нарисувана е от Дионисий през 1471 година и въпреки че е една от най-хубавите му работи, не е Царската икона.
— А принадлежи ли на руския народ? — попита Романов с надежда да компенсира неприятностите си.
— Не, другарю майор — категорично каза сътрудничката. — Принадлежи на Мюнхенската галерия, но е изчезнала оттам, когато Хитлер беше избран за райхсканцлер.
Господин Бишов записа нещо върху листа си. Поне една банка в Мюнхен щеше да има щастието да работи с него в бъдеще.
Романов без желание му върна иконата и неохотно каза:
— Благодаря.
— Няма за какво — невъзмутимо отговори Бишов, прибра иконата в касетката и завъртя ключа си. Синът му извърши същата операция със своя ключ и отнесе иконата, за която нямаше никакви претенции.
Романов стана. Срещата не можеше да донесе нищо повече. Но въпреки това той вярваше, че е открил псевдоним на Гьоринг — или поне един от тях.
— Ще може ли да поговорим насаме, господин Романов? — попита възрастният банкер.
— Разбира се.
— Въпросът е доста деликатен — каза Бишов — и мисля, че ще предпочетете колегата ви да ни остави сами.
— Не е необходимо — каза Романов, защото не мислеше, че Бишов ще му каже нещо, което после да не трябва да обсъжда с Петрова.
— Както желаете — каза Бишов. — Любопитен съм да узная дали има и някаква друга причина за молбата ви да се срещнем.