Стаята беше почти празна, имаше само дървена маса и няколко различни стола. Единствената украса бе малък черен кръст върху боядисаните в бяло стени.
Адам и пасторът седяха на два от столовете. Адам беше изпънал гръб, а божият служител, покрит от главата до петите в свещеническо расо, беше поставил лакти на масата и подпрял с ръце главата си. Той се взираше в копието на документа.
Мина още време и той каза, без да вдига очи:
— Това е квитанция, ако не греша. Въпреки че малко разбирам от тези неща, аз съм напълно сигурен, че „Роже и сие“, които трябва да са швейцарски банкери в Женева, притежават предмет, описан тук като „Царската икона“. Ако добре си спомням от историята, оригиналът може да се види някъде в Москва. Излиза — продължи свещеникът, вгледан в листа, — че ако притежателят на този документ се представи в Женева, ще може да получи преждеспоменатата икона на „Свети Георги и змея“, депозирана там от господин Емануел Розенбаум. Признавам — каза пасторът и за първи път вдигна глава, — че не съм виждал досега такова нещо. — После сгъна копието на документа и го върна на Адам.
— Благодаря — каза Адам. — Много ми помогнахте.
— Съжалявам само, че епископа го няма, защото е на ежегодното си уединение. Сигурен съм, че той щеше да ви изясни нещата по-добре от мен.
— Казахте ми всичко необходимо — отговори Адам, — но не мога да не попитам дали иконите представляват някаква ценност изобщо.
— Още веднъж трябва да призная, че не съм човекът, който може да ви даде точен отговор. Мога само да ви кажа, че както при всички изкуства стойността на един предмет може да варира от една крайност до друга, без ние смъртните да можем да си обясним защо.
— Значи няма как да се разбере стойността на точно тази икона? — попита Адам.
— Не бих си позволил да давам мнение, но без съмнение аукционерите за предмети на изкуството от „Сотби“ и „Кристи“ ще са склонни да ви осведомят. Нали твърдят в рекламите си, че разполагат с експерти във всяка област и че са готови да дадат съвет.
— Тогава ще подложа на изпитание твърденията им, като ги посетя — каза Адам, стана и се ръкува с пастора. — Бяхте много любезен.
— Няма нищо — отвърна пасторът. — За мен беше удоволствие да ви помогна. Да се откъсна за малко от съпружеските проблеми на госпожа Гербер и от задълженията си на настоятел.
Адам взе автобус до ъгъла на Хайд парк и скочи от него веднага след левия завой по Найтсбридж. Мина през подлеза и продължи бързо надолу по площад „Пикадили“ към „Риц“. Беше чел някъде, че „Сотби“ е на Бонд стрийт, но не си спомняше да я е виждал.
Извървя още стотина метра, зави наляво и намали крачка, за да проверява всеки надпис от двете страни на улицата. Отмина „Гучи“, „Картие“, „Аспри“ и се зачуди дали паметта му не е изневерила и дали не трябва да провери в телефонния указател. Продължи покрай Ирландския комитет по туризма и най-накрая забеляза позлатения надпис над един малък вестникарски павилион на отсрещния тротоар.
Пресече еднопосочната улица и влезе през входа от страната на павилиона. Почувства се като момче през първия ден в ново училище, когато не познава обстановката и не знае към кого да се обърне за съвет. Повечето от хората, които минаваха покрай него, се качваха по стълбите и той тъкмо щеше да ги последва, когато чу до себе си глас:
— Нагоре по стълбите и направо, мадам. Аукционът ще започне след няколко минути.
— Къде да отида, ако искам да ми оценят нещо? — попита Адам.
— Направо по коридора, сър, в дъното ще видите едно момиче на рецепцията вляво — изрева осведомителят му.
Адам му благодари и предположи, че предишното му работно място сигурно е било на плаца за строева подготовка. Тръгна към рецепцията. Някаква възрастна дама обясняваше на едно от момичетата зад гишето, че баба й била оставила преди години една ваза и тя искала да знае дали е ценна.
Момичето само погледна наследствената вещ и попита:
— Бихте ли дошли след около петнадесет минути? Тогава господин Мейкпийс ще разполага с време да я разгледа и ще може да ви даде оценка.
— Благодаря, скъпа — каза обнадеждено старата дама.
Момичето вдигна голямата богато украсена ваза и я отнесе в една стая отзад. После веднага се върна и погледна Адам.
— С какво мога да ви помогна, сър?