Романов се замисли за възрастния директор на Госбанк. Дали е знаел през цялото време, или беше чисто съвпадение, че го изпрати първо в тази банка? Хора с неговата професия нямаше да оцелеят, ако вярваха в съвпадения.
Една погрешна стъпка и държавата не би се поколебала да го прати в гроба при баща му и дядо му. Трябваше да прояви цялата си опитност при следващата среща с Посконов, защото в противен случай едва ли ще доживее да избира между власт в собствената си страна или богатство на Запад.
„Ще направя собствения си избор, след като намеря Царската икона“ — каза той почти на глас. Обърна се неочаквано при пронизителния звук на алармения сигнал. Погледна часовника и се изненада колко дълго е бил в заключената стая. Огромната врата се отвори и зад нея се показаха неспокойните лица на двамата господа Бишов. Синът влезе бързо в трезора, отиде до петте касетки и се погрижи за надеждността на банковите ключалки.
— Вече бяхме започнали да се безпокоим — каза възрастният мъж. — Вярвам, че намирате всичко според изискванията си.
— Напълно — каза Романов. — Но какво ще стане, ако не мога да се върна доста време?
— Няма никакво значение — отговори Бишов. — Никой няма да докосне касетките, докато не се върнете, и тъй като са херметически запечатани, имуществото ви ще остане в идеално състояние.
— При каква температура се съхраняват?
— Десет градуса по Целзий — каза Бишов, някак си озадачен от въпроса.
— Затворени ли са херметически?
— Разбира се — отговори банкерът. — Освен това непромокаеми, въпреки че сутеренът никога не е бил наводняван — добави съвсем сериозно той.
— Значи всичко, оставено в тях, е напълно осигурено от каквото и да е издирване?
— За петдесет години вие сте третото лице, което ги отваря — дойде твърдият отговор.
— Отлично — каза Романов и погледна отвисоко ниския Бишов. — Имам предвид, че може да се върна утре сутринта и да депозирам пакет от свое име.
— Бихте ли ме свързали с господин Пембъртън, моля? — каза Адам.
Последва доста дълга пауза.
— Господин Пембъртън не работи тук, сър.
— Говоря с „Баркли Интърнешънъл“ в Сити, нали?
— Да, сър.
— Търся господин Лорънс Пембъртън. Сигурен съм, че точно това е клонът му.
Този път тишината продължи по-дълго.
— А, да — отговориха най-накрая. — Сега намерих в кой отдел работи. Ще видя дали е там.
Адам чу в далечината да звъни телефон.
— Изглежда, в момента не е на бюрото си, сър. Ще оставите ли съобщение?
— Не, благодаря — каза Адам и затвори.
Остана да стои замислен и дори не светна лампата, въпреки че се стъмваше. Нуждаеше се от още малко информация, ако щеше да осъществява идеята си, и Лорънс като банкер лесно можеше да му я осигури.
Вратата се отключи и Адам видя как приятелят му влиза и светва лампата. Лорънс се стресна като го видя да седи пред него.
— Как се открива сметка в швейцарска банка? — попита Адам направо.
— Няма да е толкова лесно, ако единственото, което можеш да предложиш, е чекът ти на безработен — каза Лорънс. — Имай предвид, че те обикновено използват кодово име за английските си клиенти — добави той и сложи на масата брой на „Ивнинг нюз“. — Твоето може да е „Просяк“.
— Може да те изненадва, но въпросът ми е сериозен — каза Адам.
— Аха. — Лорънс стана сериозен. — Истината е, че всеки може да открие сметка в швейцарска банка, стига да депозира прилична сума. И като казвам „прилична“, имам предвид поне десет хиляди лири.
— Да, но какво се прави, за да изтеглиш пари?
— Това може да се направи по телефона или лично и в тези случаи швейцарските банки не се различават съществено от която и да е английска банка. Но много малко клиенти рискуват с телефона, освен ако са от страна, където няма опасност да нарушат данъчните закони. Но в такъв случай защо ще прибягват до международните финансисти от Цюрих?