Докато завиваше с мотора по Кингс Роуд, Адам още веднъж опипа плика във вътрешния джоб на якето си. Надяваше се Лорънс да не се е върнал още от банката. Не че можеше да се оплаче: старият му съученик беше щедър и Адам плащаше само четири лири седмично за хубавата си стая в просторния апартамент.
— Когато те направят посланик, можеш да плащаш и повече — беше му казал Лорънс.
— Сякаш че чувам някой Ракмън — върна му го Адам и се ухили на човека, от когото се възхищаваше много, докато бяха заедно в „Уелингтън“. Лорънс, за разлика от него имаше успех във всичко — изпити, работа, спорт, жени, особено жени. Никой не се изненада, когато той влезе в университета и стана отличник по философия, политика и икономика. Но когато реши да се захване с банкерство, познатите му просто не можаха да повярват — Лорънс за пръв път се заемаше с нещо толкова скучно.
Адам паркира мотора си до тротоара на Айфилд Роуд. Знаеше, че ще трябва да продаде и него, както стария морис, ако от работата му във Външното министерство не излезе нищо. Докато се качваше към апартамента, се размина с едно момиче, което се обърна да го погледне още веднъж, но той не забеляза. Изкачи стълбите по три наведнъж, стигна до петия етаж и тъкмо пъхаше ключа си в секретната брава, когато някой отвътре извика:
— Отключено е!
— По дяволите! — каза Адам под нос.
— Как мина? — попита го Лорънс, когато той влезе в гостната.
— Добре, според мен — усмихна се Адам на съквартиранта си, без да е сигурен какво друго може да добави в такъв случай.
Лорънс вече беше сменил дрехите, с които ходеше на работа в Сити, и беше облякъл сако и панталон от мек вълнен плат. Беше малко по-нисък и набит от Адам, с остра руса коса, голямо чело и замислени сиви очи, които сякаш винаги гледаха изпитателно.
— Толкова се възхищавах на баща ти — каза Лорънс. — Особено защото смяташе, че всички трябва да сме „на ниво“ като него.
Адам още помнеше как с притеснение представи Лорънс на баща си по време на Годишния акт. Те веднага станаха приятели. Но тогава Лорънс не беше от тези, които се интересуват от слухове.
— Ще можеш да станеш рентиер със семейното богатство, нали? — закачи го Лорънс.
— Само ако в подозрителната ти банка са намерили начин да обърнат за няколко дни петстотин лири в пет хиляди.
— Невъзможно засега, стари приятелю. Харолд Уилсън отдавна е замразил заплатите и цените.
Адам погледна приятеля си и се усмихна. Въпреки че сега беше по-висок от него, все още си спомняше ония години, когато Лорънс му приличаше на великан.
— Пак си закъснял за час, Скот — казваше често той, когато Адам се промъкваше край него в коридора.
Адам с нетърпение чакаше момента, когато ще може да върши всичко с такава лекота и превъзходство. А може би Лорънс просто беше изключителен? Костюмите му винаги изглеждаха добре изгладени, обувките му лъщяха, косата му никога не беше разрошена. Адам все още не проумяваше как приятелят му постига всичко с такава лекота.
Адам чу да се отваря вратата на банята и погледна Лорънс въпросително.
— Каролин е — прошепна Лорънс. — Мисля, че ще остане и през нощта.
Каролин влезе в стаята и Адам й се усмихна срамежливо. Беше висока и красива. Дългата й руса коса падаше до раменете, но всъщност онова, което караше повечето мъже да не могат да откъснат очите си от нея, беше безупречната й фигура. Как успяваше Лорънс?
— Искаш ли да похапнем някъде заедно? — попита Лорънс и прегърна Каролин. Гласът му изведнъж прозвуча прекалено дружелюбно. — Открих един наскоро отворен италиански ресторант на Фулам Роуд.
— Може да дойда по-късно — каза Адам, — имам да проверя още един-два документа от днес следобед.
— Остави подробностите по наследството си, моето момче. Ела с нас да видиш какво удоволствие е да се натъпчеш със страхотни спагети.
— Да не са ти оставили купища парички? — попита Каролин и гласът й беше толкова префърцунен, че никой не би се изненадал да научи, че е начинаеща актриса.