Започна отчаяно да маха на всяка минаваща кола, вече не обръщаше внимание на номерата. Знаеше, че е в безопасност само още около двадесет минути. После пак трябваше да се крие из хълмовете. За нещастие по този път към френската граница се движеха много по-малко коли, отколкото през Базел — и никой не откликна на молбата му.
Тъкмо реши, че е дошло време да се махне от шосето, когато един жълт ситроен го отмина, но след няколко метра отби встрани и спря. Жената на предната седалка смъкна страничното стъкло.
— За… къде… пътувате? — попита Адам. Произнасяше всяка дума внимателно и бавно.
Шофьорът се наведе, огледа го внимателно и каза с подчертан йоркширски акцент:
— Пътуваме за Дижон. Устройва ли те, момко?
— Да, моля — каза Адам, успокоен, че мръсните му дрехи не са ги отблъснали.
— Тогава скачай отзад при дъщерята.
Адам се подчини. Ситроенът потегли и той се обърна да погледне през задното стъкло; зарадва се, че пътят зад тях е празен.
— Аз съм Джим Хардкасъл — каза мъжът и превключи на трета.
Беше човек с широка, сърдечна усмивка, сякаш залепена на топчестото му червендалесто лице. Тъмната му червеникавокафява коса беше сресана назад и пригладена с брилянтин. Носеше сако от туид, а изпод разкопчаната му риза се подаваше малък космат триъгълник. Личеше си, че не полага особени грижи за талията си.
— А това е жената, Бети — каза Джим и посочи с лакът жената до себе си.
Тя се обърна към Адам и червендалестите й бузи се разтегнаха в сърдечна усмивка. Беше се изрусила, но корените на косата й бяха останали издайнически тъмни.
— До теб седи нашата Линда — добави Джим Хардкасъл, сякаш продължаваше мисълта си. — Скоро завърши училище и ще работи в градския съвет. Нали така, Линда?
Линда кимна нацупено. Адам се вгледа в младото момиче, което очевидно не бе постигнало успех в гримирането си. Въпреки обилните сенки на очите й и розовото червило, Адам прецени, че все пак е привлекателна и още няма и двадесет години.
— А ти как се казваш, момче?
— Дъдли Хулм — каза Адам името от новия си паспорт. Помъчи се да не обръща внимание на пулсиращата болка в рамото и попита любезно: — В отпуск ли сте?
— Съчетаваме бизнеса с удоволствието — каза Джим. — Но тази част от пътешествието ни има особено значение за нас с Бети. В събота взехме самолет до Генуа и после наехме кола, за да разгледаме Италия. Първо минахме през Симплонския тунел. Направо дъхът ти секва, особено в сравнение с родния ни Хал.
Адам понечи да поразпита за подробности, но човек трудно можеше да прекъсне Джим.
— Аз съм в бизнеса с горчица — дрънкаше той. — Директор съм по износа в „Колманс“ и сме тръгнали за ежегодната конференция на МФПГ. Може и да си ни чувал? — Адам кимна с разбиране. — Международна федерация на производителите на горчица.
Ако не беше болката в рамото му, Адам щеше да се разсмее.
— Тази година ме избраха за президент на МФПГ — може да се каже, че това е върхът на кариерата ми. Откровено казано, това е чест също и за „Колманс“ — най-добрата горчица в света — добави той. Очевидно го казваше поне стотина пъти на ден. — Като президент трябва да контролирам различните среди по време на конференцията, а също така да открия и официалната вечеря. Довечера ще държа приветствена реч пред делегатите от цял свят.
— Завиждам ви — възкликна Адам и потрепери от болка, защото колата се тръсна в една дупка на пътя.
— Прав сте — каза Джим. — Хората нямат представа колко марки горчица има по света! — Той замълча за миг и продължи: — Сто четиридесет и три. Без съмнение французите имат някои успехи и дори швабите не са толкова зле, но все пак нищо не може да се сравни с „Колманс“. Винаги съм казвал, че всичко британско си е най-добро. Навярно е така и в твоя бранш. Впрочем, къде работиш?
— В армията — каза Адам.
— Какво ще търси един войник на стоп по швейцарските граници?
— Мога ли да ти се доверя? — попита Адам.
— Гроб съм — каза Джим. — В нашето семейство знаем да си затваряме устата.
Що се отнасяше до съпругата и дъщерята, Адам не се съмняваше в това.
— Капитан съм в Кралския уесекски полк, а в момента участвам в учение на НАТО — започна Адам. — Оставиха ме миналата неделя на брега в Бриндизи, Италия, с фалшив паспорт и десет английски лири. До полунощ в събота трябва да се върна в казармите в Олдършот.