— Избрах тази колона — заобяснява Джим, сякаш прочел мисълта му, — защото, като дойде време да ни проверява паспортите, митничарят ще е щастлив да ни пусне без много шум.
Сякаш напук на логиката му зад Джим започна да се образува дълга опашка от коли, а спорът все още продължаваше.
Адам беше нащрек и непрекъснато поглеждаше през задното стъкло — очакваше Романов да се появи всеки момент. Най-после с облекчение видя как митничарят нарежда на камиона да отбие встрани и да чака.
Джим бързо застана на митническия пост.
— Вие двамата, прегърнете се — каза той.
До този момент Адам държеше ръцете си в джоба на шлифера, защото бяха изподраскани и натъртени. Подчини се на Джим, прегърна Линда и започна да я целува механично, като не преставаше да гледа за Романов. За негова изненада момичето отвори устните си и вкара езика си в устата му. Адам мислеше да се възпротиви, но осъзна, че е невъзможно да го направи така любезно, че да му повярват.
— Жената, дъщерята и бъдещият зет — каза Джим и подаде четирите паспорта.
Митничарят започна проверката си.
— Какъв е проблемът с онзи камион? — нехайно попита Джим.
— Е, за вас проблем няма — каза служителят, като прелистваше паспортите. — Надявам се, че не ви забавих.
— Не, не — каза Джим. — Младите дори не забелязаха — добави той, посочи с пръст назад и се разсмя.
Полицаят вдигна рамене, върна паспортите и махна с ръка.
— Allez.14
— В Хал ми викат Джим Лютия. Като горчица — засмя се Хардкасъл и погледна Адам през рамо. — Приятел, вече можеш да спреш.
Линда се отдръпна неохотно, погледна Адам закачливо и после се обърна към баща си.
— Все още ни остава да минем и френската граница, нали?
— Вече ни предупредиха да внимаваме за него и мога да ви уверя, че не е минавал през този пост — каза началникът на митничарите. — В противен случай някой от моите хора щеше да го забележи. Но ако искате да се уверите лично, заповядайте.
Романов бързо обиколи митничарите, като им показваше увеличената снимка на Адам, но никой не си спомни да е забелязал човек, приличащ на него. Валчек дойде след няколко минути и потвърди, че Адам го няма в колите, които все още чакат да ги пуснат през границата и че мерцедесът е вкаран в гаража на митницата.
— Ще се връщаме ли към хълмовете, другарю майор? — попита той.
— Още не. Искам да съм абсолютно сигурен, че не е пресякъл границата.
Офицерът излезе от караулката и попита:
— Открихте ли нещо?
— Не — каза навъсено Романов. — Изглежда, че сте прав.
— И аз мисля така. Ако някой от хората ми беше пуснал англичанина, сега вече щеше да е безработен.
Романов кимна одобрително.
— Може ли да съм пропуснал някой от персонала ви?
— Съмнявам се, освен ако няма излезли в почивка. Ще ги намерите в барчето. Ей там, до френската граница.
В бара бяха само четирима митничари и една сервитьорка — французойка. Двама играеха билярд, а другите двама седяха на една маса в ъгъла и пиеха кафе. Романов пак извади снимката и я показа на мъжете до масата за билярд.
И двамата поклатиха безразлично глава и се върнаха към многоцветните топки.
Руснаците отидоха до бара. Валчек подаде на Романов чаша кафе и сандвич, а той ги занесе на масата при другите двама митнически служители. Единият разказваше на колегата си за неприятностите, които имал с един рейнски шофьор на камион, който се опитвал да изнесе контрабандно швейцарски часовници.
Романов плъзна снимката през масата.
— Виждали ли сте този човек днес?
Никой не показа да го е разпознал и по-младият бързо се върна към историята си.
Романов сръбна от кафето си и започна да обмисля дали да хукне към Базел, или да поиска военни подкрепления за претърсване на околните планини. Тогава забеляза, че младият мъж често поглежда към снимката и пак го попита дали не е виждал Скот.
— Не, не — малко прибързано каза младият мъж.
Ако бяха в Москва, Романов щеше да изтръгне от него „да“ само за няколко минути, но тук трябваше да се придържа към друг подход.
— Преди колко време? — бавно попита Романов.
— Какво искате да кажете? — попита полицаят.
— Преди колко време? — попита с по-твърд глас Романов.