— Не беше той — каза офицерът и по челото му вече имаше пот.
— Щом не е бил той, преди колко време не е бил?
Офицерът се поколеба.
— Двадесет, може би тридесет минути.
— Каква марка кола?
Младият офицер отново се поколеба.
— Мисля, че беше ситроен.
— Цвят?
— Жълт.
— Други пътници?
— Трима. Приличаха на семейство. Майка, баща и дъщеря. Бащата каза, че са сгодени.
Романов нямаше повече въпроси.
През следващия час говореше предимно Джим Хардкасъл:
— Естествено — каза той — нашата организация провежда редовните си конференции в различни градове. Миналата година бяхме в Денвър, Колорадо, а следващата година сме в Пърт, Австралия, така че успявам да пообиколя света. Но щом се занимавам с експорта, трябва да свикна с пътуването.
— Сигурен съм, че ще свикнете — каза Адам. Мъчеше се да се съсредоточи върху думите на благодетеля си, въпреки че рамото му продължаваше да пулсира.
— Разбира се, аз съм президент само за една година — продължи Джим. — Но възнамерявам да направя така, че делегатите да помнят дълго шейсет и шеста.
— Сигурен съм, че няма да я забравят — каза Адам.
— Ще изтъкна, че „Колманс“ отново има рекордни постижения в износа за тази година.
— Впечатляващо наистина.
— Да, така е, но все пак повечето от износа ни остава размазан по чиниите — каза Джим през смях.
Адам също се засмя, но почувства, че госпожа Хардкасъл и Линда май вече са чували тази шега.
— Имам нещо на ум, Дъдли, и съм сигурен, че жената ще се съгласи с мен — за нас ще е много приятно, ако можеш довечера да бъдеш заедно с нас на президентската маса. Разбира се, като мой гост.
Госпожа Хардкасъл кимна. Линда също изглеждаше ентусиазирана от тази възможност.
— С най-голямо удоволствие — каза Адам. — Но се страхувам, че командирът ми няма да е много доволен като разбере, че на път за Англия съм спрял, за да участвам във вашето тържество. Надявам се, че ме разбирате.
— Ако е същият като моят командир едно време, разбира се — каза Джим. — Все пак, ако някога имаш път за Хал, обади ни се.
Той извади от джобчето на сакото си една визитна картичка и я подаде през рамо на Адам.
Адам разгледа изпъкналите букви, позасмя се на съкращението МФПГ, но не се обади.
— На кое място в Дижон искаш да те свалим, Дъдли? — попита Джим, когато навлязоха в предградията.
— Близо до центъра, където ви е удобно — отговори Адам.
— Тогава ми кажи, когато искаш да слезеш — каза Джим. — Разбира се, аз винаги съм твърдял, че ядене без горчица…
— Можеш ли да ме оставиш на следващия ъгъл? — каза изведнъж Адам.
— О! — възкликна Джим, огорчен, че трябва да се раздели с такъв добър слушател и неохотно спря колата до бордюра.
На слизане Адам целуна Линда по бузата. После се ръкува с господин и госпожа Хардкасъл.
— Радвам се, че се запознахме — каза Джим. — Ако промениш намеренията си, ще ни намериш в хотел… Това на рамото ти да не е кръв, момче?
— Само драскотина от едно падане — нищо обезпокоително. Не искам американците да си помислят, че са по-добри от мен.
— Не, не, разбира се, че не — каза Джим. — Е, желая ти успех!
Колата потегли и Адам изчака на тротоара да се отдалечат. Усмихна се и им махна с ръка, а после се обърна и тръгна бързо по една странична улица, като се оглеждаше да открие търговски квартал. След минути беше в центъра на града и с облекчение видя, че магазините все още са отворени. Започна да оглежда улицата в двете посоки, търсеше зеления кръст, указващ аптека. След петдесетина метра забеляза една, влезе неуверено и започна да разглежда рафтовете.
В ъгъла на магазина, с гръб към входа, стоеше висок мъж с къса руса коса, облечен в дълго кожено палто. Адам замръзна. После мъжът се обърна — той намръщено разглеждаше таблетките, които се канеше да купува, и потъркваше гъстия си мустак.
Адам отиде до ъгъла.
— Извинете, говорите ли английски? — попита той аптекаря възможно най-спокойно.
— Все ще се разберем — отвърна аптекарят.
— Трябват ми йод, памук, бинт и широк анкерпласт. Паднах и контузих рамото си на една скала — обясни Адам.
Аптекарят бързо донесе поръчаните неща, без да проявява голям интерес.