— Това са нещата, които искахте, въпреки че търговските им наименования са различни — обясни аптекарят. — Всичко струва двадесет и три франка.
— Може ли да платя в швейцарски?
— Разбира се.
— Има ли някъде наблизо хотел? — попита Адам.
— Зад следващия ъгъл, на отсрещната страна на площада.
Адам му благодари, подаде швейцарските банкноти и излезе от аптеката. Започна да търси хотела. Хотел „Франтел“ се оказа наистина доста наблизо. Той пресече площада, качи се по стълбите и влезе вътре. Няколко души чакаха на рецепцията да се регистрират. Адам прехвърли шлифера си през рамо, така че кървавото петно да не се вижда, и мина покрай чакащите, като следеше знаците на стената. Закрачи уверено към фоайето, сякаш че е отседнал в този хотел поне от няколко дни. Слезе надолу по едни стълби и се озова пред три знака. Първият представляваше силует на мъж, на втората врата стоеше стилизирана фигура на жена, а на третата знакът представляваше инвалидна количка.
Той неуверено отвори третата врата и с изненада откри, че зад нея се намира доста голямо квадратно помещение, на чиято отсрещна стена се виждаше тоалетна чиния. Адам се заключи отвътре и остави шлифера си да се свлече на пода.
Изчака няколко минути и бавно се разсъблече до кръста. После напълни мивката с топла вода. Сега благославяше досадните занятия за оказване на първа помощ, през които трябваше да мине всеки офицер — не вярваше, че някога ще му послужат. След двадесет минути болката вече беше утихнала и дори му стана добре. Той вдигна шлифера си с дясната ръка и се опита пак да го прехвърли през рамото си. Иконата изпадна от джоба и тупна на керамичния под. Звукът, който се чу при падането й, накара Адам да помисли, че се е счупила на две. Той бързо погледна надолу, после коленичи. Иконата се беше разтворила като книга.
Петнадесета глава
Когато след един час Адам се върна в хотел „Франтел“, едва ли някой от малкото гости на хотела би разпознал в него мъжа, който се бе появил там следобед. Беше облечен в нова риза, панталони и вратовръзка и двуреден блейзър, който сигурно щеше да дойде на мода във Великобритания чак след година. Беше хвърлил дори и шлифера, защото иконата идеално влизаше в джоба на блейзъра. Предполагаше, че в магазина са обменили пътническите му чекове по много нисък курс, но умът му през последния час беше зает с други неща.
Той нае единична стая на името на Дъдли Хулм и след няколко минути взе асансьора до третия етаж.
Лорънс вдигна слушалката още преди второто позвъняване.
— Аз съм — каза Адам.
— Къде си? — бяха първите думи на Лорънс.
— Аз ще задавам въпросите — каза Адам.
— Разбирам как се чувстваш — каза Лорънс, — но…
— Никакво „но“. Трябва вече да си разбрал, че някой от така наречения твой екип има пряка връзка с руснаците, тъй като пред хотела в Женева ме чакаха убиецът и приятелите му, а не твоите хора.
— Да, вече знаем — каза Лорънс.
— Знаете? — възкликна Адам. — Кои сте вие, дето знаете? Защото аз вече не знам кой е на моя страна.
— Нали не мислиш, че…
— Ако ти се случи да убият приятелката ти, да си преследван из Европа от професионални убийци, да стрелят по теб и…
— Да стрелят по теб? — каза Лорънс.
— Да, твоят приятел днес стреля по мен и ме улучи в рамото. Когато се срещнем следващия път, възнамерявам да си разменим местата и аз няма да се целя в рамото.
— Няма да има следващ път — каза Лорънс. — Ще те измъкнем безопасно, само ми кажи къде си.
Адам си спомни думите на Робин „Внимавай колко му казваш“ и се въздържа да каже на Лорънс къде се намира.
— За бога, Адам, ти си съвсем сам; на кого другиго ще се довериш, ако не на мен? Приемам, че всичко изглежда сякаш сме те предали, но това няма да се случи отново.
След дълго мълчание Адам каза:
— В Дижон съм.
— Защо в Дижон?
— Защото единственият човек, който ме взе, пътуваше за конференция в Дижон.
Лорънс не можа да сдържи усмивката си.
— Дай ми номера си и ще ти звънна пак до един час.
— Не — каза Адам. — Аз ще ти се обадя след час.
— Адам, трябва да ми имаш доверие.
— Сега вече знам какво търсите и не мога да си позволя да се доверявам на никого.
Адам затвори телефона и се втренчи в иконата, която лежеше разтворена на леглото. Подписите на някои си Стукъл и Сюърд не го безпокояха. Но датата — 20 юни 1966 — му звучеше като смъртна присъда.